Нина Александрова
Стоян Радев работи това, което обича и цени, за което му е даден талант свише. Вслушва се в текстовете, които поставя на сцена, важни са му думите и вградените в тях смисли. Творецетъ е носител на „Аскеер 2021“. Режисьор е на „Кой се бои от Вирджиния Улф“, „Караконджул“, „Плач на ангел“, „Опит за летене“, „Ничия земя“. В момента се вихри на сцената на Малък градски театър „Зад канала“ с прекрасния спектакъл „Джъмпи“.
Кое е най-голямата предизвикателство в „Джъмпи“?
Да се говори откровено за проблемите в пиесата. Да се открие верния тон, точния образ, органичната форма именно за този текст. Да се сподели с публиката лечебната сила на смеха. Да се докаже важната връзка между ежедневието и големите теми в живота на човек – те се оглеждат в минутите, в малките жестове, в решенията и изборите, които правим непрекъснато.
Има ли нужда българинът от разговор по оста родители – деца? Има ли „балкански синдром“ в родителството?
Всеки има нужда от такъв разговор. Не трябва да забравяме, че независимо от това какви роли играят или какви постове заемат – всички хора са нечии родители, нечии деца. Отношенията помежду им определят как изглежда нашия свят. Българите хранят особен пиетет към семейството, но е добре да се има предвид динамиката на промените и да не се живее по инерция, да се разсъждава специфично и активно, за да се постига хармония сега, вместо да се тъгува по доброто старо време.
Ако има „балкански синдром“ в родителството, а сигурно има, към него трябва да се отнасяме внимателно. Не казвам да си спестяваме критиките и самокритиките, но нека помним, че говорим за любовта и нейните прояви. Лесните отговори често пренебрегват сериозността и дълбочината на въпросите.
Коя е гледната точка, най-трудна за пресъздаване на сцената – на родителя или на детето?
И родителите, и децата имат нужда да бъдат разбирани и обичани. И едните, и другите се сблъскват с трудности, макар и различни по характер. В спектакъла сме се опитали да не крием нищо, да бъдем безпределно смели в явяването на конфликтите – външните и вътрешните, като в крайна сметка сме готови да се смеем, да плачем и да прегърнем истината за себе си, ако ще тя да не ни представя в идеална светлина.
Каква е ролята на театъра, когато говорим за провали, прошки, семейство, втори шанс?
Задачата на театъра винаги е била да води до катарзис, до пречистване – на зрители и на изпълнители. Получава се, когато целият творчески екип заложи в работата си не просто професионалните си умения, а своята искреност, своята съвест. И отново – това значи да сме готови да плачем и да се смеем, защото целият емоционален диапазон е необходим, за да се обхванат семейните вълнения, от които произтича човешкото поведение въобще, за да се преглътнат провалите, за да се достигне до прошката… А самата театрална игра зачерква перспективата на неотменимите фатални последици и съдържа в себе си посланието за втори шанс – защото е игра и всичко е поправимо.
Какви професионални пътища ви предстои да извървите оттук нататък?
Пътят е един и същ, но по него се случват най-различни преживявания. Аз се опитвам да се вглеждам в тяхното богатство, да не губя нюансите, защото в тях е смисълът. Работя в много театри, с много актьори, музиканти, художници и сценични кадри, като се вълнувам от всяка нова среща, от всеки нов текст. След премиерата на „Джъмпи“ ми предстоят още няколко до края на сезона, надявам се – все така щастливи.
