Нина Александрова
Какво е общото между психоанализата и изкуството на Караваджо, Едуард Хопър и Едвард Мунк? Кои са петимата най-значими психотерапевти? Тези и още въпроси задава в книгата си „Как да живеем в ерата на тревожността“ Франк Талис. Той е е изтъкнат английски писател и клиничен психолог. Преподавал е психология и невронауки в Кралския колеж в Лондон, упражнявал е клинична дейност като психотерапевт. Автор е на повече от 30 научни публикации и на поредица от научнопопулярни изследвания и трудове в областта на психологията, сред които „Да променим ума“, „Скритият ум“, „Болни от любов“.
От късния XIX век насам кохорта от мислители са поставяли тези вечни въпроси в центъра на своята работа: кой съм аз? Защо съм тук? Какъв е смисълът на живота? Чрез примери от клиничната си практика и от собствения си живот, чрез биографиите и теориите на най-видните фигури на психотерапията – авторът на „Как да живеем в ерата на тревожността“ ни убеждава в незаменимата роля на психотерапевтичното мислене за благополучието на всички нас в една нелека епоха. Книгата се състои от петнайсет глави, които дискутират човешките отношения, смисъла на живота, сексуалността, несъзнаваните конфликти, нарцисизма, ролята на житейските неблагополучия и преходността на телата ни. Всяка от тях е посветена на някои от колосите в областта на психотерапията, но Франк Талис не само представя, той сравнява ключовите парадигми.
Ще се срещнете с психоаналитиците Зигмунд Фройд, Карл Юнг, Вилхелм Райх, Херман Роршарх, Ерих Фром, Мелани Клайн и Доналд Уиникът, със създателя на гещалт терапията Фриц Пърлс, с бащата на когнитивната психотерапия Аарон Бек и на екзистенциалното направление Виктор Франкъл. Талис подкрепя тезите си и с великолепни примери от света на изкуството и литературата. Разглеждайки фундаментални понятия като сигурност, идентичност, нарцисизъм, секс, цел, смисъл, той ни предлага четиво с понякога нееднозначни, друг път неоспорими отговори на възлови екзистенциални въпроси и преди всичко на въпроса какво означава да си човек.
Фройд и саморазрушителни модели на поведение
Най-същественият принос на Фройд към психологическото познание е неговото схващане, че имаме ограничено разбиране (инсайт) за собственото си поведение. Може да генерираме обяснения, но те са post-hoc оправдания и често са погрешни. Голяма част от това, което правим, е предизвикано от несъзнавани спомени или стимули, които се регистрират в мозъка, но които не съзнаваме. Макар че значението на несъзнавания психичен живот периодично е поставяно под съмнение, припокриващите се доказателства от няколко свързани дисциплини потвърждават общата позиция на Фройд.
Поради слабия си инсайт ние често повтаряме саморазрушителни модели на поведение. Да избягаме от тези нещастни цикли можем само чрез постигане на по-добро себепознание. Но несъзнаваното не издава тайните си при поискване. Инсайтът изисква влагане на усилия. Говоренето без задръжки и навикът на саморефлексията са от съществено значение, ако искаме да възстановим погребаните спомени. Само тогава връзките между миналите събития, мисли, чувства и поведение могат напълно да се разберат.
Известно е, че мнението на Фройд за човечеството не е ласкателно. Аристотел определя човека като „рационално животно“. За Фройд, обратното, човешкото поведение е до голяма степен ирационално. Идеята, че поведението може да бъде повлияно от несъзнавани спомени, вече се е появявала много преди ранните публикации на Фройд. (Например математикът от XVII век Блез Паскал отбелязва с поетична лаконичност: „Сърцето има своите причини, които разумът не познава“.) Фройд обаче отива с една крачка напред. За него човешките същества със сигурност са ирационални. Дори рационалното (или привидно рационалното) поведение може да се корени в мрачните дълбини на несъзнаваното.
Как несъзнаваното влияе върху нашите мисли и поведение? Фройд смята, че спомените, идеите и чувствата може да се групират в несъзнаваното и да произвеждат системни възприятийни и поведенчески съвкупности, когато се окажем в определени ситуации. Всъщност Юнг, а не Фройд, е този, който за пръв път използва термина „комплекс“, за да опише такива групирания. В „Обзор на теорията за комплексите“, публикуван през 1934 г., Юнг предлага идеята, че комплексът е нещо като „фрагментирана личност“, до голяма степен автономна част на психиката, която периодично ни завладява. Така, когато даден комплекс е „активен“, ние функционираме в условията на „намалена отговорност“. Според Юнг ние не осъзнаваме нашите комплекси и за съществуването им може да се съди единствено по техните ефекти.
Сложната динамика на основната семейна триада – майка-баща-дете
В западното изкуство и литература Едиповите теми излизат на повърхността с необикновена честота. От Софокъл и Шекспир до филмите „Психо“ и „Междузвездни войни“, сложната динамика на основната семейна триада – майка-баща-дете, осигурява безкрайни сюжети със своята витална, задвижваща енергия. Видимите закономерности от този вид обикновено са резултат от еволюционния натиск. Универсални човешки характеристики, като предпочитания, страхове, отвращения, способността да учим някои неща по-лесно от други, почти със сигурност са плод на естествения подбор, защото в миналото са увеличавали вероятността нашите предци да оцелеят и да се възпроизведат. Например желанието за нещо сладко е често срещано (защото сладките неща са отличен източник на енергия), а змиите обикновено предизвикват страх (защото са отровни). Прародител, който е търсил сладки горски плодове и усърдно е избягвал змиите, вероятно е живял по-дълго от прародител, който е правил обратното. Всяко психологическо или поведенческо явление, което се наблюдава често, вероятно в по-голяма или по-малка степен се е развило в резултат на естествения подбор. А това включва всичко: от желание за сладко до повтарящи се културни мотиви като Едиповите проблеми. Естественият подбор не подбира истории, но подбира гени и свързаните с тях предразположения, които в крайна сметка намират израз в историите.
