in

Стопанката на Господ – легендата за Пижо и Пенда

Стопанката на Господ

Ярка тенденция в последните години е да се обръщаме към българското, към фолклора, към обичаите и носиите си. Все повече младоженци избират именно старите традиционни одежди за паметния ден. Особено актуални, дори сред подрастващите, са ризи, тениски и рокли с мотиви на шевици. И какво по-хубаво от това? „Стопанката на Господ“ е едно от онези оръжия на книжнината, които удрят право в сърцето. Карат те да се замислиш, да връщаш много пъти лентата назад и, едновременно с това, да оставаш здраво стъпил на родна земя. Разказват не само за старите български традиции, но и за тяхното значение.

Важен момент от книгата „Стопанката на Господ“ е и разграничението между магията и наричането. Обяснена е силата на родовите клетви, молитвите, баенето, благословията. Все неща, за чиято същина рядко се замисляме, а има толкова какво да научим. Авторката разкрива красотата и могъществото на празници, които често отбелязваме по навик – Преображение, Игнажден, Сирни Заговезни, Лазаровден, Бабинден. Не са пропуснати, разбира се, и големите закрилници Св. Илия, Св. Николай, Св. Георги, с техните подвизи и завети.

Четейки „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео майсторски пренася читателя в друго време, което сякаш просто трябва да си спомним. За да ни даде сила и мъдрост, гордост и самочувствие.

В навечерието на един от най-българските празници – Баба Марта, ето и вълнуващата история на нейните най-разпознаваеми посланици – Пижо и Пенда:

„ Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. Един ден при нея отишла бяла Пенда.

–        Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го!

–        А той иска ли те, Пендо?

–        Иска ме, бабо, всеки ден хабер ми праща.

–        Че дека е твоят юнак?

–        На война е, бабо, за България се бие, зад девет земи – в десета.

–        Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе, с години.

–        Страх ме е, бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм амулет да му правиш. Жив при мен да го върнеш.

Погледнала баба Марта девойката, хубаво в очи и надзърнала. И всичката и обич видяла.

–        Как го викат твоя юнак?

–        Пижо го викат, бабо. Моят Пижоб – прошепнала бяла Пенда.

–        Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка – занареждала баба Марта.- Ей тука, на тая поляна, искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична ще ѝ пееш.

Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила. Яка фиданка донесла и сам-самичка я посадила. Три месечини Пенда огрели. Три пълни луни гласа ѝ слушали. Обична песен да пее за своя юнак Пижо.

–  И сега, бабо Марто, какво иде ред да сторя?

– Сега, чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пак пролет, пак тука ще дойдеш, под твойта си фиданка.

– Ей тъй, само да чакам?! А пусто ми сърце плаче, тежко ми е, бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моя Пижо?

– Искам да си идеш дома, да земеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер с капка кръв ще я поливаш. При мен като дойдеш напролет, едно бяло кълбо прежда да носиш и едно червено – кръв да е пило.

Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала. Пролет пропукала, земята пробудила. Хукнала бяла Пенда при баба Марта. Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена. И докато прела, тихо наричала.

Светлина и кръв преплитам в момината обич.

Таз невинност тук наричам в здраве и любовен огън.

Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце. Долетял бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата двете кукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял. Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишла. А там, в една урва, лежи Пижо тежко ранен. Кацнал щъркът до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото, червената на гърдите. Още по-червено червеното станало. Омесила се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полека отворил очи. Сякаш отнякъде чул обична песен бяла Пенда да пее.

Минавали дните…Напъпила фиданката, аха да цъфне…Пенда все под нея спяла, а баба Марта към небето поглеждала. И една сутрин щъркът се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда.

-Ставай, моме, време е!- събудила бабата девойката. Очите на Пенда завързала и ѝ рекла.

-Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и каквото видиш, туй ти е късметът!

Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце и от гърди ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи ѝ не видят, душата ѝ гледа. И в този миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила… и Пижо видяла.

И дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта към фиданката тръгнала. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала.

– Именувам ви Пижо и Пенда. Обич и здраве да носите. Обич и здраве да пазите. В обич челяд да се роди. И в здраве да пребъде!

Тъй нарекла баба Марта. И оттогаз на земята българска Пижо и Пенда останали. На ябълка за здраве завързани. От щъркел с обич наглеждани.“

КАКВО МИСЛИШ?

1 Глас
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Кордон Бльо

Пилешко Кордон Бльо

Фран Сeлaк

Невероятната съдба на Фран Сeлaк – 7 пъти на косъм от смъртта и 1$ млн. от лотарията