in

Хвърчилата на Бекет

Снимка: Уикипедия

Представям си творбите на Самюъл Бекет като хвърчила, които вместо вятър ползват думи, летят над света и правят хората по-добри, карат ги да си прощават. Думите са неговите пъстри хвърчила, неуловими, но видими.

Бекет пише стихове, поезия, романи, печели Нобелова награда за литература през 1969 година, дарява цялата получена сума. И до днес има клауза, която не позволява в театъра да се поставя различно Бекет – извън описаното в пиесите му. Сред най-известните са „В очакване на Годо“, „Катастрофа“, „Краят на играта“, „О, щастливи дни“, „Последната лента на Крап“.

Биографичният филм „Първо танцувай“, направен фантастично от режисьора Джеймс Марш, разказва как Самюъл обича да пуска хвърчила с баща си като малък, да ги съзерцава в синевата, да се радва, че са недостижими за човека. Удоволствието от този 100-минутен шедьовър е пълно.

Филмът започва с церемонията, на която писателят трябва да получи Нобелова награда. Той обаче бяга, за да се срещне със своето вътрешно Аз – лентата постепенно ни среща с хората, които най-много са му повлияли.

Майката

Писателят има деспотична майка. Тя никога не дава одобрението си за това, което пише той, а за първата му публикувана творба казва краткото: „Какъв провал“. Заради тези неразбирателства Самюъл решава да напусне родната Ирландия и да се установи за постоянно в Париж, където по-късно го заварва Втората световна война. Майката е съкрушена, но не казва нищо, за да го спре. Бекет напуска дома след смъртта на баща си, с когото се разбира чудесно. С него пуска хвърчила и не иска да се прибира вкъщи, защото това би означавало хвърчилото да е паднало на земята, да се върнат в мрачния си дом, доминиран от мълчанието на една потисната заради лошия си характер жена и майка.

Джеймс Джойс

В Париж Самюъл среща човека, който ще му окаже голямо влияние в професионален план. Томас Макгрейви, поет и близък довереник на Бекет, го запознава с Джеймс Джойс. Уилям става негов научен сътрудник, канен е в дома му, където двамата разговарят с часове. В Джойс Бекет открива творец, на когото истински се възхищава и от когото се учи, разбирайки още от началото, че не може да го следва в писането и трябва да намери свой собствен път. „Осъзнах, че Джойс е достигнал толкова далеч, колкото далеч може да стигне един човек в устрема си да узнае повече. Осъзнах, че моят собствен път е в изчерпването, в липсата на знание, в отнемането, а не в прибавянето“, са думите му от този период.

По същото време Самюъл публикува критическото есе „Данте… Бруно… Вико… Джойс“, в което защитава метода на Джойс срещу упреците за прекалена разточителност, неясност и неопределеност. Отношенията между двамата творци обаче охладняват, а причината е дъщерята на Джеймс – Лучия, която страда от шизофрения. Бекет отказва да се ожени за нея в замяна на творческа протекция от страна на известното семейство.

Отделянето му повлиява творчески. През 1931 г. той се отправя на пътешествие из Великобритания, Франция и Германия. Обикаля музеи, чете, ходи на концерти, пише стихове и разкази. По време на пътуването си се сблъсква с много хора, които го вдъхновяват и се превръщат в прототипи на героите му.

„Трябва да говоря, макар да нямам да кажа нищо, нищо освен чуждите думи. И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато ми говорят – странна мъка. Пълен разпад. Няма Аз, няма Имам, няма Съм, няма подлог, няма допълнение, няма сказуемо. Няма начин да се продължава… В края на моето дело има само прах: назоваемото“, са думи на Бекет, които само показват до каква степен е бил вглъбен в словото – до алхимичен начин.

Мартин Еслин твърди, че пиесите му са олицетворение на идеята за абсурда на Албер Камю. Поради тази причина Самюъл често е причисляван към екзистенциалистите. Творчеството му оказва силно влияние върху развитието на световната драматургия и проза и до днес. Отличителното при него е как превръща болката в крайъгълен камък на своето творчество и я дефинира като „зона на изчезване“. За мен тя е неговото лично хвърчило, което изчезва, което е преследвано из облаците – чрез иновативни форми на писане. Бекет прави възможна идеята, че модерният човек може да бъде възвишен и в най-голямата нищета и мизерия.

Сюзан

През 1938 година в Париж писателят е намушкан в гръдния кош, след като отказва на молба на известен сводник. В болницата започва да го посещава млада дама, с която се е запознал преди това – Сюзан Дьошево-Дюменил. Двамата се опознават постепенно, тя му обещава успех срещу условие винаги да прави това, което иска и казва тя.

След германската окупация през 1940 година, Бекет се присъединява към френската съпротива и работи за нея като куриер. Две години по-късно военното му поделение е предадено и е принуден да бяга заедно със Сюзан. Установява се във Воклюз, където продължава да подкрепя съпротивата, като складира въоръжения в задния си двор. Там прекарва две години, а за тях Сюзан казва, че само тогава е била щастлива, защото само там той е бил неин – нещо, което никога след това не се повтаря. Неслучайно Сюзан, която става негова съпруга по-късно, нарича Нобеловата награда „катастрофа“ – продължение на предчувствието, съпътстващо я още от войната, че славата ще промени интимните им отношения.

Барбара

Това се случва с появата на Барбара – редактор в ВВС. За мен това е жената, която Бекет обича. На нея чете за първи път „В очакване на Годо“, тя става не само негова любовница, но и критик. Самюъл е привлечен от нейната интелигентност. Признава всичко на Сюзан, за която казва: „Тя е жената, без която не бих постигнал нищо. Тя ме насърчаваше да пиша, когато всички ми казваха, че трябва да спра“. Осъзнатата му и зряла любов обаче е Барбара. И двете жени знаят една за друга, Бекет не крие нищо.

„Благодаря ти, че ме напускаш, когато хвърчилото е още горе“ – са думите, които Самюъл казва на Барбара на последната им среща.

Краят

Сюзън умира на 17 юли 1989 г., а Бекет – на 22 декември, същата година. За тези няколко месеца е интерниран в частна клиника в Париж, страда от емфизема и болестта на Паркинсън.

Барбара Брей умира в Единбург на 25 февруари 2010 г.

Любопитки

Звездата от култовия сериал на НВО „Игра на тронове“ Ейдън Гилън се превъплъти в персонажа на Джеймс Джойс в „Първо танцувай“. Актьорът е известен и с участието си в множество театрални постановки на Бродуей.

В образа на Бекет се превъплъщава известният ирландски талант Гейбриъл Бърн („Проходът на Милър“, „Обичайните заподозрени“).

След „Теорията на всичко“ това е вторият път, когато Джеймс Марш режисира биографичен филм. През 2008 г. той спечели „Оскар“ за документалната си лента „Човек върху жица“, разказващ за французина Филип Петѝ, станал известен на 7 август 1974 г., когато успява да издебне властите и цели осем пъти да премине по въже между двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк.

Ето какво споделя френският философ Жак Дерида, описвайки проблемите, които се появяват при интерпретацията на творчеството на Бекет:

„Когато съм със студенти и трябва да интерпретирам Бекет, аз избирам три изречения, върху които работим два часа и накрая се предавам, защото не е възможно, нито честно, нито дори интересно да формулирам някакъв смисъл, който се крие зад тях, защото именно композицията, риториката и ритъмът, дори на най-лишените от композиция негови текстове, са това, което остава накрая: най-интересното, най-същественото се крие точно там – в този остатък и той е ключът към вселената Бекет и неизменно стигаме до въпроса: „Всъщност какъв е смисълът на този текст?“ Един абсурд“.

Цитати на Бекет, чрез които всеки може да открие хвърчилата му у себе си:

„Всички сме родени луди. Някои оставаме такива“.

„Ти си на Земята. За това няма лек“.

„Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре“.

„Какво знам за човешката съдба? Бих могъл да ви кажа повече за репичките“.

„Няма нищо по-забавно от нещастието. Гарантирам ви това. То е най-комичното нещо на света“.

„Може би най-добрите ми години са зад мен. Когато е имало шанс за щастие. Но аз не бих ги поискал обратно. Не и с огъня, който гори в мен сега“.

„Не, не съжалявам за нищо, всичко, за което съжалявам, е, че съм роден, а умирането е дълга и уморителна работа“.

„Ако не знаеш къде си в момента, значи си мъртъв“.

„Между мен и небето – стъкло, мръсно от многогодишна мръсотия“.

„Сълзите в света са постоянна величина. За всеки, който започва да плаче някъде, друг спира. Същото се отнася и за смеха. Нека не говорим лошо за нашето поколение, то не е по-нещастно от своите предшественици“.

„Сътворението на света не се е състояло веднъж завинаги, а се състои всеки ден“.

„Всеки може да се извърне настрани и да не гледа, но кой знае какво вижда щраусът със заровена глава в пясъка?“

„Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред“.

„Моите грешки са моят живот“.

„Не ме докосвай! Не ме питай! Не ми говори! Остани с мен“.

„Да намери форма, която да съпътства бъркотията – това е задачата на твореца“.

„Говорих тихо през целия си живот и вървях в мълчание като човек, който няма какво да каже и няма къде да отиде и следователно няма нужда да бъде чут и видян“.

 

 

Loading

КАКВО МИСЛИШ?

3.3k Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Полиамория – резултат от предразсъдъци или търсене на щастие

Любовта на Изабел Койшет и всестранният Анселм