Лошото момче на магьосническия свят – какво е да се изправиш срещу Хари Потър

Един от безспорните попкултурни феномени на XXI век – в това се превърнаха филмите по романите на Дж. К. Роулинг „Хари Потър“, а актьорите, участвали в адаптациите, сякаш завинаги ще се свързват с имената на изиграните от тях герои. 12 години след излизането на последния филм за пръв път член на каста се осмелява да публикува своите спомени от снимачната площадка и това не е кой да е, а лошото момче на магьосническия свят – Том Фелтън, по-познат като Драко Малфой. „Отвъд магическата пръчка“ е забавна, смешна и затрогваща изповед, в която британският актьор открехва завесата към изумителния, но изпълнен с предизвикателства свят на момчето с платинено руси коси, което трябва да открие своето място както сред магьосниците, така и сред мъгълите, обградили го в реалния живот. И да направи своите съдбовни избори, предопределили пътя му до сега.

Специален бонус към изданието е и личният предговор от друг ученик от Хогуортс, чието мнение за Том ще ви смае….

Сред страниците на тази книга има любопитни подробности около първите крачки на младия „Драко“ в киното с филмите „Заемателите“ и „Анна и кралят“; кастинга му за ролята на Хари Потър; любовите и приятелствата, зародили се на снимачната площадка; работата с някои от величията на киното като Алън Рикман, Гари Олдман, Маги Смит и Рейф Файнс. И най-вече – каква е цената на славата, когато тя те сполети твърде рано.

Ето какво споделя Том Фелтън, по-познат като Драко Малфой:

„В Нечистокръвния принц имаше много малко епи­зоди, в които Драко си партнираше само с възрастни актьори. Най-важният е как Драко стои на една магическа пръчка разстояние от Дъмбълдор и събира смелост да изпълни заповедта на Волдемор да убие директора на „Хогуортс“.

Снимките на този епизод не пораждаха у мен напрежение, а по-скоро въодушевление, но въпреки това съзнавах, че е на­стъпил моят звезден миг. Бях свикнал да репетирам заедно с всички останали деца, но дотогава не ме бяха викали да репе­тирам сам. В този епизод нещата се промениха и аз се наслаж­давах на промяната. До момента повечето режисьорски ука­зания, които получавах, се свеждаха до действия от рода на: „Мотай се в ъгъла и си придавай гневен вид!“ или „Гледай в тенис топката и си представяй, че виждаш змей!“. Почувствах се добре от факта, че най-накрая участвам в толкова значима сцена и че мога да вложа максимални усилия в нея. Затова ре­петирах усилено и си знаех репликите отзад напред.

Големият ден най-сетне дойде. Въпреки подготовката ми обаче, бог знае защо, непрестанно се запъвах на една конкретна реплика. Странно е, но щом веднъж изпадна в такава ситуация, ми е трудно да се измъкна от нея. В главата ми замърморва няка­къв тих глас. „Знаеш тези реплики. Цяла нощ будува и ги повта­ря. Защо сега не можеш да ги кажеш като хората?“ И щом този глас започне да дудне в главата ми, няма връщане назад – този механизъм наподобява донякъде избухването в неконтролиру­ем смях на снимачната площадка. Заснехме три-четири, а може би и повече дубли и аз неизменно оплесквах нещата. Обявиха почивка и Гамбън измъкна цигара от брадата си като истински магьосник. Двамата с него често можехме да бъдем видени пред павилиона, в който се помещаваше кулата на Астрономическа­та обсерватория; там по собствените ни думи поемахме глътка свеж въздух. Наоколо се мотаеха бояджии, мазачи, дърводелци и осветители, а ние двамата с Дъмбълдор пушехме скришом в тяхната компания.

– Какво ще кажеш за глътка свеж въздух, друже? – пред­ложи ми той.

Излязохме навън; Гамбън беше облечен с мантията си и носеше защитен калъф върху брадата си (най-вече за да я пред­пази от заплитане, но и донякъде от страх да не я подпали, до­като пуши), а аз бях издокаран в черния си костюм. Запалихме цигарите, дръпнахме по няколко пъти и тогава му се извиних.

– Съжалявам, Майкъл. Знам си репликите, но не знам защо непрестанно се оплитам. Просто в момента съм леко объркан.

Той любезно махна с ръка, за да ми покаже, че няма защо да се извинявам, но бях напрегнат и не можех да се спра.

– Наистина не знам какво ми става. Не знам защо не мога да си кажа репликите както трябва.

Майкъл се усмихна в отговор.

– Скъпо момче, имаш ли представа колко ми плащат на ден? Ако продължаваш да се дъниш с такова темпо, до една седмица ще мога да си купя ново ферари. – Говореше с напъл­но безизразно лице и с нищо не загатваше дали се шегува, или говори сериозно. – Продължавай в същия дух, синко.

Дали ми каза всичко това, за да ме успокои? Не мога да кажа, но знам, че незабавно усетих как напрежението ми спа­да. Върнахме се на терен и оттам насетне всичко тръгна по мед и масло. За втори път чух мили думи от Дъмбълдор. Майкъл Гамбън насърчаваше неопитните актьори по съвсем различен начин от Ричард Харис, но се оказа, че подходът му върши работа.

Докато не гледа завършения филм, актьорът няма как да разбере колко от епизодите, в които се е снимал, са останали вътре. Понякога от изявите му не остава почти нищо във фи­налната версия. С удоволствие гледах Нечистокръвния принц, понеже при монтажа бяха запазени всички епизоди с мое учас­тие. Усещането беше приятно и се запитах дали съм се показал достоен за преждевременната похвала на Ричард Харис. Както вече сте разбрали, се въздържам да определям дали нечие ин­дивидуално изпълнение е добро, защото има много други фак­тори, които допринасят за него. Определено получих много хвалебствия за играта си, но въпреки че бях доволен от край­ния резултат, всъщност имах усещането, че хората ме хвалят незаслужено. Силното въздействие на този епизод се дължи до голяма степен на начина, по който е заснет, и на мястото, което заема в сюжета на филма, а тези фактори изобщо не зависеха от мен.

В промеждутъка от време между снимките на Нечисто­кръвния принц и гледането на готовия филм си смених адре­са. Изнесох се от дома на майка си и заживях в свой собствен апартамент в Съри заедно с любимото си куче Тимбър. Близ­кият ми приятел Уайти се нанесе в стария ми апартамент и един ден ми звънна, за да ми каже, че там е пристигнало писмо за мен. Веднага предположих, че съм получил глоба за непра­вилно паркиране, но Уайти ми призна, че го е отворил по по­грешка.

– Писмото е от някакъв тип на име Джо – осведоми ме.

– Някакъв тип на име Джо ли?

– В горната част на страницата е изрисувана сова.

Най-сетне проумях каква е работата.

– Какво пише в него? – попитах.

– Не знам, не съм го чел.

– Ами прочети го!

– Пише нещо за Нечистокръвния принц… – Уайти със си­гурност не си падаше по филмите за Хари Потър.

– Просто пазѝ писмото – инструктирах го. – Веднага идвам у вас.

Това писмо от Джо Роулинг представляваше първия ми контакт с нея от години насам. Беше го написала на изящната златна хартия, която ползваше в дома си; изразяваше задовол­ството си от готовия филм и хвалеше изпълнението ми в него. Писмото се озова в рамка и го пазя до ден днешен. Ако Майкъл не ми беше дръпнал тази необичайна насърчителна реч, докато поемахме глътка свеж въздух, нещата можеха да се развият по съвсем друг начин“.