Божидара Живкова
Книгата на Мария Лалева „Живот в скалите“ е истински наръчник за живота. Представя любовта, болката и загубата в най-реалните им измерения и те кара да мислиш… да мислиш за живота, за приятелството, за любовта, за предателството, за смъртта, да си задаваш въпроси, чийто отговори вероятно знаеш. Това е една от книгите, които заслужават да бъдат препрочитани отново и отново и е толкова трудно да си избереш само 10 любими цитата. Всяко второ изречение е мъдрост и урок. Мария Лалева успява да пресъздаде всеки разговор и всички мисли на героите по толкова увлекателен и интересен начин, че няма как да не влезеш в техния свят и да се запознаеш с най-дълбоките кътчета на душата им.
В тоя живот момиче, все някой трябва да те предаде, за да възкръснеш.
Морето е като любовта. Дори ти да си тръгнеш от него, то не си тръгва от теб. Знаеш ли защо се връщаш при него непрекъснато? Защото ти дава тишина, за да си чуеш отговорите. А любовта винаги е правилният отговор.
Любовта е красива, когато не изисква нищо. Има ли условие, това вече не е любов. Всяко настояване за обещание вече не е любов, всяко ограничение на избора вече не е любов. Ние, хората, сме се научили много успешно да живеем без нея, без да си даваме сметка, че вече я няма между нас. И още по-успешно се научаваме да наричаме хиляди неща с нейното име. И да заместваме любовта с екскурзии, къщи, коли, перални, печки, приятелски компании, професии, амбиции, слава, секс.
Жените и чашите наистина си приличат, приятелю. Крехки са, чупливи и каквото си сипеш сам в тях, това ще пиеш.
Раздялата понякога е най-краткият път до най-важната среща в живота ти – тази с теб самия.
Вие, жените, умеете да обичате демоните на един мъж повече от самия него. Повече от гордостта си. Повече от егото си. Това винаги ме е карало да ви се възхищавам. Без да го разбирам.
Обичахме се, но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но видя ли я, бягам.Точно като дявол от тамян.
На жените, които обичах, подарявах залез. – Защо не изгрев? Символично е, начало…начало на нов ден. – Защото да подариш залез е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си.Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез.
Дори до края на дните си да не чуеш с ушите си простата думичка „извинявай“, в един миг, извън всяка логика и доказателства, усещаш с кожата и с душата си, че някой някъде ти се е извинил. В този момент трябва да простиш на себе си. Защото си забравил голямата истина, че и обидата, и прошката започват и свършват с теб.
Хората все ми повтаряха „Времето лекува. Дай си време“. Глупости! Човек е смъртен и тленен, затова се уморява. Разбираш ли, уморява се да бъде уморен от болката си…И тогава я прежалва. Не времето лекува, човек сам се лекува от болката си.
