Нина Александрова
Разказан пред обикновен човек, нейният живот може да прозвучи като нереална приказка или сюжет на фантастичен филм. Няма друг начин да се обясни постижението на Силвия Аздреева, която от върха на Балканите Мусала през 2020 г. достига до върха на света Еверест само година по-късно.
От детството на едно наглед (не)обикновено момиче, което обича планината повече от всичко. През първия й досег с Хималаите, любовта от пръв поглед с връх Ама Даблам и привличането му, което я притегля неудържимо към себе си. До мистичните, магнетични и покоряващи гледки, които оставят печат в сърцето на Силвия и променят живота й завинаги. Така най-кратко може да се разкаже книгата й „Да покориш себе си“. В нея оживява невероятната и вдъхновяваща история на първата българка, изкачила три осемхилядника; първия българин, изкачил последователно Еверест и Лхотце; първата българка на най-смъртоносния връх К2; първата българка на четвъртия по височина Лхотце.
Но каква е цената на мечтата? Какви усилия са нужни, за да извършиш непостижимото? Силвия разказа за нечовешките условия на живота на хиляди метри надморска височина, когато понякога трябва да избираш да ядеш или да дишаш; когато най-основните човешки нужди стават непосилна задача; когато се изправяш лице в лице с жертвите на бялата смърт. И независимо от това продължаваш напред и нагоре. Но именно това доказва, че с правилна мотивация, усилени тренировки и страст, която бушува в гърдите като буря, човешкият дух може да бъде непоклатим. И това важи както в планината, така и в живота на всеки човек, впуснал се в преследване на своята мечта.
Ето какво споделя Силвия за изкачването на Еверест:
Режещата маска и раницата с живота ти
Рано сутринта ще тръгваме към четвърти лагер. Теренът нагоре вече ми беше напълно непознат. Вълнувах се. Но ме побиваха тръпки. В очите ми се отразяваха необятни мащаби от син лед като стъкло. Бяхме толкова високо, а от върха още нямаше и помен. Тогава осъзнаваш мащаба. Толкова време си качвал, преживял си какво ли не, а пред теб отново само необятност.
Адски тежък преход до четвърти лагер. Слънцето пак беше безмилостно. Духаше вятър. А аз пълзях по леда сред облаците. А те, само да се появяха, градусите пак се сриваха. Условията се меняха през 10 минути.
Толкова беше стръмно, че няма къде да застанеш да си починеш. Хора, вече изкачили Еверест преди броени дни, се връщаха. Разминаването е страшно трудно. Прегръщате се. Човекът застава пред теб и си закача първо едната осигуровка, после – другата. Още миг и ще се целунете. Трябва да пазиш слизащите хора, да не им създаваш предпоставка за инцидент. Не може да мислиш само за себе си. В утрешния ден ти ще си на тяхното място. Каквото отношение очакваш към себе си, такова даваш на другите.
Една крачка, втора. И отново. Безкрайно упражнение. И този връх – почти 9000 метра е, а не можех да го зърна дори.
В един момент осъзнах, че не съм си избрала правилния размер кислородна маска. Започна да ми образува жестоки рани. Имах чувството, че щеше да ми отреже носа. Не можех да я махна, защото буквално ще умра.
А още бях по пътя от трети към четвърти лагер. Дали бях въобще до средата на пътя? Трябваше да стигна до четвърти, да стигна до Еверест, да се върна до четвърти, да отида евентуално до четвърти лагер на Лхотце, да изкача Лхотце, да се върна до четвърти, после до трети и надолу, когато чак щях да сваля маската. Докато тя режеше носа ми, тези мисли пробиваха съзнанието ми шумно и мощно като с бормашина.
Отделно на тази височина бутилката сякаш добавяше не пет, а 15 килограма. Все едно мъкнех раница с тухли. Пълзиш нагоре с разнородни психически и физически тежести. Всичко това на непрестанния фон в главата ти: „Къде е този връх, ще успея ли да го кача?“. Усетих , че започвам да полудявам.
Нова криза, която можех да преодолея единствено сама. Търсих мисъл, която да ме успокои. Казах си: „Силве, представи си, че тежестта, която носиш, е твоят живот. Представи си, че носиш живота си в раницата си“.
Това роди главата ми. Започнах да си го повтарям. По едно време се успокоих относно тежестта. Но драмата с маската не минаваше. Кожата ми се обели, имах отворени рани на носа. Болезненото катерене до четвърти лагер отне часа.
Издрапах по поредната вертикална стена. Сигурно над 10-метрова. Щом стъпих на ръба, пред погледа ми се разкри цяла планина. Не някакво връхче – чудовище! Какво катерих досега, като имам още една цяла нова планина? Налегнаха ме смесени чувства. Самият факт, че се бях качила на почти 8000 метра, носи огромно удовлетворение. Беше ми отнело над месец и половина неимоверни усилия да стигна дотук. И в същото време – чудовище на пътя към голямата цел.
8000 метра – Зоната на смъртта
Четвърти лагер е разположен на плато. Пейзажът е като гледките, които сме виждали на снимки от Луната. Изненадващо, на границата на 8000 метра се чувствах енергична. Приближавах и мечтата си, което ме амбицираше още повече: „С рани, без рани, с болка, без болка – ще го кача, няма да му се дам!“. Бях подобрила собствения си височинен рекорд, което ме направи много емоционална. Мислех си: „Хората изобщо осъзнават ли какво е да се изкачиш на 8000 метра?“. Могат да знаят само и единствено тези, които са успели дотам. Аз не можех да повярвам на всичко, което се случваше около и вътре в мен.
Тогава усетих най-огромното вълнение. От онова, което ми предстоеше съвсем скоро. След няколко часа тръгвахме към върха. Нямах нищо друго в съзнанието си. Отклонявах мислите за семейството си, не се сещах и за трудностите. Нищо друго освен целта.
Изпитвах страхопочитание. Колкото да бях гледала видеа и снимки в интернет, да видиш това могъщество с очите си и да го усетиш, няма такова разтърсващо усещане. Дали планината щеше да е благосклонна, дали щеше да ме допусне? Дали ще се върна жива? Вече бях в Зоната на смъртта. Трябваше да изкача върха, но трябваше и да оцелея.
Появи се силен вятър. За малко да отмени атаката. Не може да стоим на 8000 метра и да чакаме подходящо време, в такъв случай трябваше да се върнем. Там просто умираш. Е, вятърът ни даде своето „да“.
Пак не ми се ядеше. За около три дни бях изяла една супа. Единственото, което ми понасяше, бяха желирани бонбони. Е, на желирани бонбони изкачих Еверест!
Но още бях далече. В палатката бяхме трима души – аз, Пасанг Тенди и фотографът Мингма Шерпа. Най-важното беше да опитам да заспя и да се възстановя поне малко. За щастие, този път успях. Посред нощ водачът ме събуди около час преди да тръгнем. Половината време си обувах само обувките. Все едно решавах най-сложното математическо уравнение на света, което от векове чака своя правилен отговор. Всичко беше толкова сковано. По едно време ми мина през ума, че трябва да си измия зъбите. Наистина ли? Зъбите? Там? Не ги бях мила 3 – 4 дни. Не те интересува нищо. Всяка капка енергия я пазиш за катерене и оцеляване.
