in

Необятният Казандзакис – който поглъщаше вино и хляб, а от него излизаха мечти, смях и въздишки

Снимката е кадър от филма "Казандзакис"

Той е необятен, непримирим, вселена! Едновременно е мъдрец и богохулник, никога не предава личната си вяра. Неудържим е в това да търси мистичната връзка между Бога и човека, да живее с всяка клетка и да крещи в търсене на истината. На която остава верен до края. На днешния ден преди 140 години е роден един от най-великите гръцки писатели и драматурзи философът Никос Казандзакис.

През 1883 година Крит все още е под управлението на Османската империя. Фамилията му е с турски произход, идва от корена “казан”, а окончанието е типично за фамилните имена на острова и означава в превод “син на”, или буквално преведено Казандзакис означава “син на казанджия”. Пише есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като “Божествена комедия” на Данте и “Фауст” на Гьоте.

В Казандзакис, повече отколкото във всеки друг, е закодиран гръцкият дух, закърмен от велики идеали. Присъства у него с цялата си интензивност и мощ. Свобода, устрем, творчество, крепки приятелства, динамика – всичко се случва в живота на писателя. Моментите се сливат в непреодолимо усещане за ведрост и сърдечност, което би накарало всеки да се почувства и по-свободен, и по-добър. „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, аз съм свободен“ – неслучайно са последните му думи. През целия си живот е в състояние на търсене, а накрая покоят го намира.

Може би всичко се корени в начина му на живот, освен в божествената искрица, която носи в себе си. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Отгледан е сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя.

Филмирането на книгата му “Алексис Зорбас” през 1964 г. със заглавие “Зорба гъркът” и с участието на Антъни Куин в главната роля, прави Казандзакис световно известен. Други негови произведения, достъпни в родните книжарници, са “Капитан Михалис”, “Последното изкушение” и “Рапорт пред Ел Греко”. През 1957 г. Казандзакис е номиниран за Нобелова награда, но французинът Албер Камю печели с един глас.

Писателят прекарва много време, работейки в обществения сектор. През 1919 г. става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка от поста през 1927 г. Въпреки че никога не е бил член на комунистическата партия, през младостта си Никос симпатизира на левите идеи, дори е удостоен с Ленинска награда за мир. Но след тригодишно пътуване в Съветския съюз се разочарова от болшевишките идеи.

Преди Втората световна война Казандзакис се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества в Антиб, Южна Франция. След войната работи като министър в гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947 – 1948 г. работи за ЮНЕСКО. Умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. Тялото му е транспортирано по земя от Фрайбург до Атина, а след това по въздух от Атина до Ираклион. Погребан е в парка на Бастион мартинес. На гроба на писателя стои голям дървен кръст с думите: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен“.

Представяме ви някои от незабравимите цитати на Казандзакис:

“Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи”.

„Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата“.

“Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ – едни го наричат бог, а други дявол, – връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост. Външната беда се превръща в най-висше, най-сурово щастие“.

“Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай”.

“Каква странна машина е човекът! Пълниш го с вино, хляб, риба и репички, а от него излизат въздишки, смях и мечти“.

„Отново отекна вътре в мен… ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… Един разум, който се вслушва в това предизвестие, който се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло във всяка отлитаща завинаги секунда”.

“Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето…Нищо повече”.

“Когато се страхуваш от нещо, било лъв, било човек, било таласъм, хвърляй се върху него направо и ще видиш – избягва веднага от тебе страхът; избягва от теб и отива при другия; страх обхваща звяра, човека, таласъма и дим да го няма! Това е тайната!”

“Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…”

Loading

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Новаторът Луи-Фердинан Селин: В живота не се изкачваш, а слизаш

хитлер

Как Хитлер използва изкуството в машината за убийства?