in

Какво е общото между Аврелий, Рузвелт, Чърчил и Елизабет II

Могат ли да имат нещо общо велики и популярни личности като Марк Аврелий, Теодор Рузвелт, Уинстън Чърчил, кралица Елизабет II и Мартин Лутър Кинг? Всички те са успели да надмогнат себе си в трудни моменти. „Чрез дисциплината ние се освобождаваме. Тя е ключът за оковите. Чрез нея се спасяваме“, пише, обяснявайки успеха им, Райън Холидей – автор на книгата „Твоето его е врагът“. Самодисциплината, умереността, способността да се владееш, да поставяш граници, да контролираш емоциите и желанията си – са качества, които изграждат дисциплинирани и осъзнати личности.

За да овладее каквото и да било, човек първо трябва да умее да контролира собствените си мисли, емоции и действия. А в нашия свят, изпълнен с безброй изкушения – кое от кое по-трудни за отклоняване – самоконтролът се превръща в задължително качество за онези мислещи личности, които се стремят да разгърнат истинския си потенциал.

Авторът на „Твоето его е врагът“ дефинира умереността като умението да се контролираме физически, умствено, духовно… да изискваме най-доброто от себе си – дори когато никой не ни наблюдава. От ежедневни задачи (като това да подреждаме бюрото си, да ставаме рано, да работим концентрирано и усърдно) до ключови за собственото ни самоусещане умения (като това да понасяме собствените си грешки и да извличаме поуки от тях) –  Райън Холидей ни дава точната рецепта как да поемем отговорност сами за себе си и да не вървим по пътя на най-малкото съпротивление. Той ни кара да се замислим върху въпросите – Защо перфекционизмът е порок? Защо е толкова важно да можем да казваме „не“? Защо е важно да спортуваме? Как да не сме зависими от удоволствията и импулсите? Как да си поставяме реалистични очаквания? Защо е важно да обръщаме внимание на простите неща от ежедневието?

Тайната на Джордж Вашингтон, който преживява много обрати

Ако смелостта е добродетелта, която ни помага да се изправим срещу своите страхове и да се изложим на риск в името на собствените си ценности, то самоконтролът е обратната страна на монетата, чиято основна функция е да поддържа здравословния баланс в живота ни. И още един пример в това отношение е Джордж Вашингтон, който преживява много обрати. Единайсетгодишен губи баща си. Попада под обстрел за пръв път, преди да навърши двайсет и две, когато засада във френска крепост на река Охайо разпалва Френско-индианската война. Макар да приключва с победа, Американската война за независимост в действителност е почти безкрайна поредица от поражения и временни неуспехи, от Лонг Айланд до Кипс Бей, от Уайт Плейнс до Форт Уошингтън.

По време на деветгодишната война Джордж Вашингтон е в отчайващо трудно финансово положение и тръпне в тревожно очакване на новината, че любимият му Маунт Върнън е опожарен. След войната, по време на хаоса в управлението, той се оказва въвлечен в политическите боричкания и накрая става президент. На този пост е подложен на критики в пресата и е принуден да се съобразява с несговорчиви подчинени и взискателни избиратели.

Когато е на двайсет и шест години, той гледа пиеса за стоиците и чува фраза, която ще се превърне в негов девиз за цял живот и която той ще си повтаря винаги, когато се окаже в трудно положение – независимо дали става дума за временен неуспех на бойното поле, или за вътрешни междуособици между членове на кабинета му.

„… в спокойната светлина на благата философия“.

Тъкмо в тази блага и спокойна светлина Вашингтон посреща новината, че един от неговите генерали го клевети зад гърба му. В тази блага и спокойна светлина Вашингтон се справя с тъжната новина, че двамата със съпругата си не могат да имат деца. В тази блага и спокойна светлина той отива на бурна среща със своите офицери, които заплашват с бунт срещу американското правителство, и умело, търпеливо успява да предотврати държавна измяна.

Художникът Гилбърт Стюарт прекарва много часове с Вашингтон през 90-те години на ХVIII век, докато рисува негов портрет. Открива неустрашим, решителен и сериозен човек. Докато го опознава, Стюарт усеща бушуващите му страсти, но е изумен от начина, по който Вашингтон ги овладява със своята „преценка и невероятен самоконтрол“. Точно затова малцина са го виждали да избухва. Вашингтон не е стоик по природа, той се изгражда като такъв. Не постоянно, а наново всяка минута, всеки ден, във всяка ситуация, доколкото е по силите му.

Случвало ли се е Вашингтон да се чувства безсилен и безпомощен? Разбира се. Само си представете на какво е бил изложен! Но според Томас Джеферсън, който често спори с Вашингтон, той никога не предприема нищо, „докато не претегли зряло всички обстоятелства, всички съображения“. Първоначалната му реакция е като на всеки от нас, но той се старае да обмисли всяко положение, да потърси по-добър ъгъл, от който да го разбере и обясни.

Минава известно време между стимула и реакцията към него, между всяка конкретна информация и вземането на решение. Да, времето е кратко, но все пак достатъчно дълго, за да вмъкнем в него философия. Ще го използваме ли, за да мислим, да проучваме, да изчакаме още информация? Или ще се отдадем на първите впечатления, на вредните инстинкти, на старата рутина? Тази пауза, това временно изчакване е всичко. Мигът преди…

… да направим прибързано заключение

… да осъдим предварително

… да допуснем най-лошото

… да се втурнем да решаваме проблемите на децата си вместо тях (или да ги приспим)

… да натикаме проблема в някаква кутийка

… да обвиняваме

… да се обидим

… да се извърнем уплашено настрани.

Вече стана дума, че има висша и нисша същност. Те са свързани с два вида мисловни процеси, които осъществяваме и които психолозите наричат бързо и бавно мислене. Бързото мислене често е проява на нисшата същност. Инстинктите са свързани с нея – като колебанието на Теодор Рузвелт дали да покани тъмнокожия Букър Т. Уошингтън – американски преподавател, автор и оратор, в Белия дом на официална вечероя заради политическите последици от този акт. В крайна сметка това се случва, а новината за вечерята стига до пресата два дни по-късно и предизвиква бурна обществена реакция.

Бавното мислене е присъщо на висшата същност. Бавното мислене е характерно за рационалната, философската, принципната същност. Да мислите истински, да анализирате какви искате да бъдете – да осъзнаете след размисъл, както прави Рузвелт, че това колебание трябва да бъде преодоляно.

 

Loading

КАКВО МИСЛИШ?

2.6k Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Необятният Карл Сейгън

Сеск Гай: За всеки филм търся онова, което хората крият