Различните деца

Да си различен не е нито нещо хубаво, нито нещо лошо. То означава само, че имаш достатъчно смелост да бъдеш такъв, какъвто си. Думите са на Албер Камю. Деца аутисти, „странни птици“, свръхчувствителни, с „дис“ разстройства, с висок потенциал, атипични или просто различни – тази реалност се определя с термина „невроразнообразие“ и засяга 20% от населението. Как да отгледаш дете, което не се вписва в общоприетите рамки, а системата иска непременно да го вкара в тях? Как да изградиш личността си, когато те третират като проблем? Когато погледнем списъка на прочутите личности, за които се знае или се предполага, че са невроатипични, виждаме колко много са допринесли те за световния напредък в една или друга област. Достатъчно е да споменем Йохан Себастиан Бах, Моцарт, Томас Едисън, Алберт Айнщайн, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Уинстън Чърчил, Мария Кюри, Луи Пастьор, Боби Фишер, Хенри Форд, Ърнест Хемингуей, Марк Твен, Пабло Пикасо, Боб Дилън, Стив Джобс, Уди Алън, Едгар Алън По, Винсент ван Гог, Киану Рийвс…

Диспраксията например представлява дисфункция на моториката. Обикновено лицата с диспраксия се възприемат като непохватни, неспокойни, нестабилни, невъзпитани. Дискалкулията се изразява в затруднения при боравенето с числа – едно дете с дискалкулия навлиза със сериозен пасив в образователната система, в която приоритетно е застъпено логическо-математическото мислене. Дефицит на вниманието, с или без хиперактивност, е разстройство на доброто поведение в социална среда, ако можем така да се изразим. А какво означава да си свръхнадарен? Нещата не се изчерпват с нивото на интелигентност, така както дислексията не се изчерпва с проблемите при четене. (Освен това не всички характерни черти на надареността се проявяват с положителен знак.) Свръхчувствителността в детството се изживява като тежест, като препятствие, което пречи да си като другите. Възприемаш всеки поглед и коментар като удар с нож, защото, както добре го е изразил Флобер: „Аз съм надарен с абсурдна чувствителност – това, което за другите е драскотина, за мен е разкъсваща рана“. Всъщност да си свръхчувствителен, е невероятна дарба, стига да съумееш да живееш добре с нея.

Клер Стрид е извървяла пътя на странните птици като дете, а днес помага на семействата и възпитателите да се справят по-добре. Самата тя е с дислексия, дискалкулия и висок потенциал. Изучавала е невронауки, неагресивни модели на комуникация, работи като консултант, преподавател и личен коуч по емоционална и междуличностна интелигентност. В книгата си „Неуправляеми или атипични?“ тя ни обяснява как функционират тези необикновени деца, споделя правилния подход и практическите средства, с които да им помагаме без чувство за вина и непрекъснати битки.

„Всеки човек е уникален. Дете, родено с обучителни разстройства, част от когнитивното разнообразие, е преди всичко дете, на което трябва да осигурим нужните средства, за да изгради личността си, да развие самоуважение и толерантност. Когато си невроатипичен и свръхчувствителен, все едно говориш чужд език. Семейството научава този език, научава се да превежда и да прехвърля мостове между различните светове на своите членове. Фобията от училище е често явление при различните деца и понякога се налага детето да се спре от посещаване на учебното заведение, за да се сложи край на всекидневното изтезание за него…

Не забравяйте да казвате на детето си, че ви удивлява! Време е да престанем да тормозим децата си, да ги принуждаваме да влязат в общоприетите рамки, да се съобразяват с мнозинството, да се превърнат в бледо копие на невротипичните. Време е да опознаем техния свят, техните кодове, за да разберем душевния им дискомфорт и страданието, отключено от първите социални контакти“, съветва Клер Стрид.

Ето още какво още споделя тя: 

„Доста често съм чувала да казват по мой адрес: „тя е неуправляема“. Това бяха силни и категорични думи, които звучаха странно, защото самата аз не бях в състояние да управлявам себе си. Колкото повече се стараех да го правя, толкова повече ми се струваше, че успявам да заблудя околните! Но не беше така. Към заглавието на книгата бих могла да добавя и „отнесена“. Разбрах, че съм „атипична“ много преди да мога да го изразя. А като факт го приех едва наскоро.

Какво се крие зад понятието „атипичност“?

Днес често се говори за аутисти, за странни птици, за свръхчувствителни деца, за деца с дислексии и със специални образователни потребности, за хиперактивни деца и деца със синдром на Аспергер, за свръхнадарени деца и такива с голям емоционален потенциал, за деца индиго, за деца с изпреварващо развитие. В тази книга ние ще използваме понятието „различни деца“.

Родителите на тези невероятни хлапета често биват упреквани, че прекалено се вторачват в тях. Да, всеки родител е любящ и грижовен. И тъй като малко се знае за невроатипичността, вместо да се разглежда нейната специфика и особеностите й, е по-лесно да се съсредоточи вниманието върху възпитанието на „неуправляемите“ деца. Атипичността се банализира и се третира като модно явление.

Да погледнем на проблема от друг ъгъл. За какво всъщност става дума? Става дума за невронно разнообразие. Този термин не се използва често във Франция. В САЩ понятието обхваща всички хора с атипична церебрална функция от т.нар. аутистичен спектър. Всички ли сме аутисти? Не. Но близо 20% от населението попадат в този спектър, като повечето от тях дори не подозират това. Това са хора със специфично невронно „окабеляване“, откъдето идва и понятието „невронно разнообразие“. Тази атипичност обхваща лица със следните специфики, които подробно ще представя по-нататък в книгата.

Първо, т.нар. „дис“ разстройства, или специфични разстройства на уменията за заучаване. От тях настръхва косата на учителите, особено ако трябва да се справят с дете с дислексия или дисортография, сричащо и малтретиращо краснописа и правописа. Често се наблюдава смесено едновременно проявление на две или три разстройства. Невронното разнообразие обхваща и лица, страдащи от синдром на дефицит на вниманието със или без хиперкинетично разстройство (СДВХ). При дефицит на концентрация и внимание могат да се наблюдават и някои поведенчески прояви, като оказване на съпротива или тревожност.

Надареността (деца с висок потенциал, деца чудо, вундеркинди и пр.) също се отнася към атипичността. Основава се на коефициента на интелигентност (IQ>130), определен по теста WAIS (тест на Векслер за изследване на интелекта за възрастни). Т.нар. група „аспи“ (от синдром на Аспергер) обхваща лицата с разстройства от аутистичния спектър. За тях са характерни склонността към ритуализиране на някои действия, както и сериозни нарушения на социалните умения. Това поведение е илюстрирано в известния филм „Рейнман“ (1988 г.), от главния герой в сериала „Атипичен“ или пък от персонажа Шелдън в сериала „Теория на големия взрив“. При тях е възможно да се наблюдава висок потенциал, както и в повечето случаи изострена емоционална чувствителност към заобикалящата и социалната среда, неразбиране на социалните кодове, дефицит на увереност в собствените сили, особено отношение към логиката, интелекта и правилата.

Ние се раждаме такива. Първите признаци на тази различност се появяват много рано, но се откриват едва след като детето тръгне на училище. Характерните особености са следните: усамотеност, неразговорливост, неподчинение, силна емоционалност, слаба
комуникация с другите деца, непохватност, изблици на насилие, остра реакция при несправедливост, оспорване на поведението на другите деца и на преподавателя. Като добавим трудностите в писането на домашни, напрежението за постигане на висок успех, отношението на детето към категорията време – всичко това превръща училището в истински кошмар. Добре ви е познато притеснението на малкия ви син, когато ви подава тетрадката си, убеден, че пак ви е разочаровал, както и раздразнението при мисълта за поредната вечер, която ще прекарате над домашното, недоумявайки как е възможно дъщеря ви да не разбира тази елементарна задача. И вместо да приключи бързо с нея, да протака безкрайно мъчението…

Вие сте в началото на пътя, който предстои да извървите с децата си. Труден път, криволичещ между специалистите, системата, организирането на всекидневието, стреса, както и загрижеността и уважението към всеки участник в живота на детето ви.

Как да отгледаш дете, което е „извън рамките“, а системата всячески се стреми да го вкара в тях, за да го признае и криво-ляво да поеме грижите за него? Как самото дете да придобие самочувствие, когато всяко обучение е насочено към това, което не умее, а не към дарбите му? От невроатипичните се очаква „да се стараят“, да „влязат в калъпа“, да престанат да бъдат „проблем“. Как да се развиваш, когато усещаш, че си проблем? Когато това, което е твоето дарование, твоето богатство, е отхвърляно, подценявано, обезценявано?

Ние, невроатипичните (това е научният термин, под който ни категоризират независимо от нашите емоции, усещания и заложби, често неподозирани за околните), живеем в свят, който не използва кодовете, цветовете и вкусовете, обичайни за по-голямата част от населението. Това е прекрасен подарък, който е време да получите. Тази книга е адресирана преди всичко към родителите на необикновени деца, които заслужават особено внимание, предлага им ключ и решения, за да помагат успешно на децата си, осъзнали и приели сложната ситуация без чувство за вина и без изтощаващи непрестанни битки. Тази книга е глътка въздух, практическо ръководство, признаване на трудното положение на родителите на атипични деца. В нея са представени преживени ситуации, свидетелства, конкретни инструменти и за първи път – моята методология черно на бяло (което за мен си е сериозно изпитание, ще разберете защо). Не сте сами, има изстрадан чужд опит и той помага! Горещо се на дявам, че това, което споделям, ще ви даде ключ за решаване на проблемите, защото всички ние имаме право да живеем в хармония с различията си!“