in

ЛюбовЛюбов

„Жените наистина плачат“ – българският филм с Мария Бакалова, който завладя Кан

Филмът „Жените наистина плачат“, копродукция на България и Франция, е разтърсващ, ефирен, брутален, емоционален, сериозен, на ръба, но и в центъра на нещата от живота. За него могат да се кажат още много неща, но най-важното е да се изгледа в дълбочина и с мисъл за днес и утре. Историята е съвременна и стара като света, защото се разказва за насилие. За това какво е да бъдеш сестра, майка, дъщеря, забуленa в ежедневие. Колко могат да бъдат раними жените, но всъщност колко са крехки…Историята е съвременна, събитията в нея са действителни.

Във филма участват Мария Бакалова, Биляна и Екатерина Казакови, Ралица Стоянова, Йосиф Сърчаджиев и други. Режисьорките Мина Милева и Весела Казакова говорят смело за проблемите и за търсенето и създаването на въображаеми механизми за решаването им. Филмът изненада с пробива си тази година на 74-ия международен кинофестивал в Кан, селектиран в официалната програма „Особен поглед“.

Лентата разказва историите на пет жени от едно семейство – Ана (Екатерина Казакова), двете й дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова) и двете й сестри Йоана и Вероника (Весела и Биляна Казакови). Детските травми на Ана и взаимоотношенията й с бащата (Йосиф Сърчаджиев), хомосексуалната ориентация на Йоана, следродилната депресия и проблемите в брака на Вероника, заразяването с ХИВ на Соня и не на последно място – Лора (Ралица Стоянова), която живее с почти фатално емоционалните драми на всички около нея и не може да бъде щастлива заради страха си да не бъде наранена. Пет силни женски истории! Универсални и извън границите на България.

Филмът всъщност е посветен на майката на сестрите Екатерина, Весела и Биляна Казакови – актрисата и ръководител на театрална студия „Камбанка“ Снежина Казакова, която си отива много млада. В кинолентата има доста реални събития от живота на всяка една от трите сестри. Тя е плод и на срещата им след 10 години, в които не са си споделяли лични проблеми и преживявания. След филма сестринското отчуждение отшумява, а сега искат да се виждат все по-често и по-често, за да споделят истински за проблемите, надеждите, мечтите на всяка една.

За насилието

„В началото  всичко тръгна около това какво е да си майка и до края остана така. Ако трябва да бъдем най-откровени, ние посвещаваме този филм на нашите майки, въобще на майките и на жените, защото ролята на майката е много особено нещо. Тя най-тежко поема всичко. Тя винаги е виновна за всичко. Винаги е неоправдана“, казва  Весела Казакова. Пред Oshte.bg трите сестри споделят още, че почти всяка една жена у нас се е срещала с домашното насилие под една или друга форма. „То съществува много отдавна в целия свят, защото жените не осъзнават, че са жертви. Те мълчат, а насилието не престава…вкоренява се дълбоко и се предава от поколение на поколение“, мисли Екатерина. Биляна обаче е убедена, че нещата започват да се променят, бавно наистина, но все пак пясъчният часовник за жените вече е обърнат.

За следродилната депресия

Във филма се разгръща темата за следродилната депресия. „Минах през доста тежка следродилна депресия, която продължи години и когато дъщеря ми стана на три и тръгна на детска градина, започнах да се виждам с други майки. Оказа се, че много от тях са минали през това. Но всяка е мълчала, включително и аз. Във филма наистина прескачам през парапета – сцената е истинска, за да се самоубия, а в живота толкова пъти бях от другата страна. Жените сме убедени, че когато родим, трябва да сме щастливи, а когато това не се случва, се чувстваме виновни. Виновни за това, че един такъв живот не ни носи радост. Тази вина трудно се преборва“, разказва ни Биляна. И добавя, че има шаблон за щастие, изграден и споделен ежедневно от майките по детските площадки. „Когато, например, разбираха, че излизам на разходка и съм забравила мокрите кърпички, бяха готови да ме анатемосат“, не крие преживяванията си Биляна.

Такива, каквито сме

Тя призовава всяка жена да не крие и да споделя гледната си точка. „Това сме ние – без грим, с бръчки, на 40+, но какво от това, ние няма как да бъдем други“. Защото и трите са убедени, че както вчера, така и днес има стигма на жената с минижуп, стигма на лошата, на самотната майка, стигма на жената, която не мълчи, а говори – такава, каквато е.

  • Харесва ли ви сюжетът на филма?

    • Да
    • Не

КАКВО МИСЛИШ?

3 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

„Момиче А“ – възможно ли е да останеш анонимен в свят с интернет

Том Форд – пътят от ранчо в Тексас до върхове в света на модата