in

ЛюбовЛюбов

„Жените наистина плачат“ – българският филм с Мария Бакалова, който завладя Кан

Филмът „Жените наистина плачат“, копродукция на България и Франция, е разтърсващ, ефирен, брутален, емоционален, сериозен, на ръба, но и в центъра на нещата от живота. За него могат да се кажат още много неща, но най-важното е да се изгледа в дълбочина и с мисъл за днес и утре. Историята е съвременна и стара като света, защото се разказва за насилие. За това какво е да бъдеш сестра, майка, дъщеря, забуленa в ежедневие. Колко могат да бъдат раними жените, но всъщност колко са крехки…Историята е съвременна, събитията в нея са действителни.

Във филма участват Мария Бакалова, Биляна и Екатерина Казакови, Ралица Стоянова, Йосиф Сърчаджиев и други. Режисьорките Мина Милева и Весела Казакова говорят смело за проблемите и за търсенето и създаването на въображаеми механизми за решаването им. Филмът изненада с пробива си тази година на 74-ия международен кинофестивал в Кан, селектиран в официалната програма „Особен поглед“.

Лентата разказва историите на пет жени от едно семейство – Ана (Екатерина Казакова), двете й дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова) и двете й сестри Йоана и Вероника (Весела и Биляна Казакови). Детските травми на Ана и взаимоотношенията й с бащата (Йосиф Сърчаджиев), хомосексуалната ориентация на Йоана, следродилната депресия и проблемите в брака на Вероника, заразяването с ХИВ на Соня и не на последно място – Лора (Ралица Стоянова), която живее с почти фатално емоционалните драми на всички около нея и не може да бъде щастлива заради страха си да не бъде наранена. Пет силни женски истории! Универсални и извън границите на България.

Филмът всъщност е посветен на майката на сестрите Екатерина, Весела и Биляна Казакови – актрисата и ръководител на театрална студия „Камбанка“ Снежина Казакова, която си отива много млада. В кинолентата има доста реални събития от живота на всяка една от трите сестри. Тя е плод и на срещата им след 10 години, в които не са си споделяли лични проблеми и преживявания. След филма сестринското отчуждение отшумява, а сега искат да се виждат все по-често и по-често, за да споделят истински за проблемите, надеждите, мечтите на всяка една.

За насилието

„В началото  всичко тръгна около това какво е да си майка и до края остана така. Ако трябва да бъдем най-откровени, ние посвещаваме този филм на нашите майки, въобще на майките и на жените, защото ролята на майката е много особено нещо. Тя най-тежко поема всичко. Тя винаги е виновна за всичко. Винаги е неоправдана“, казва  Весела Казакова. Пред Oshte.bg трите сестри споделят още, че почти всяка една жена у нас се е срещала с домашното насилие под една или друга форма. „То съществува много отдавна в целия свят, защото жените не осъзнават, че са жертви. Те мълчат, а насилието не престава…вкоренява се дълбоко и се предава от поколение на поколение“, мисли Екатерина. Биляна обаче е убедена, че нещата започват да се променят, бавно наистина, но все пак пясъчният часовник за жените вече е обърнат.

За следродилната депресия

Във филма се разгръща темата за следродилната депресия. „Минах през доста тежка следродилна депресия, която продължи години и когато дъщеря ми стана на три и тръгна на детска градина, започнах да се виждам с други майки. Оказа се, че много от тях са минали през това. Но всяка е мълчала, включително и аз. Във филма наистина прескачам през парапета – сцената е истинска, за да се самоубия, а в живота толкова пъти бях от другата страна. Жените сме убедени, че когато родим, трябва да сме щастливи, а когато това не се случва, се чувстваме виновни. Виновни за това, че един такъв живот не ни носи радост. Тази вина трудно се преборва“, разказва ни Биляна. И добавя, че има шаблон за щастие, изграден и споделен ежедневно от майките по детските площадки. „Когато, например, разбираха, че излизам на разходка и съм забравила мокрите кърпички, бяха готови да ме анатемосат“, не крие преживяванията си Биляна.

Такива, каквито сме

Тя призовава всяка жена да не крие и да споделя гледната си точка. „Това сме ние – без грим, с бръчки, на 40+, но какво от това, ние няма как да бъдем други“. Защото и трите са убедени, че както вчера, така и днес има стигма на жената с минижуп, стигма на лошата, на самотната майка, стигма на жената, която не мълчи, а говори – такава, каквато е.

  • Харесва ли ви сюжетът на филма?

    • Да
    • Не

КАКВО МИСЛИШ?

3 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

„Момиче А“ – възможно ли е да останеш анонимен в свят с интернет

Том Форд – пътят от ранчо в Тексас до върхове в света на модата