Нина Александрова
Наталия де Барбаро е полска психоложка и създателка на семинарите за женска психология „Собствена стая“. Книгата й „Чувствителната съветничка“ е продала над 500 000 екземпляра само в Полша и е преведенa на десетки езици по света. В момента е най-коментираният наръчник за развитие в Полша – поетичен и понякога брутално откровен разказ за пътя на една жена и завръщането към самата себе си.
Коя е чувствителната съветничка и можем ли да разчитаме на нея? Според Наталия де Барбаро това е онази дремеща у всяка жена сила, с чиято помощ преодоляваме страховете си и ги преобразуваме в доброта така, както както ледът на повърхността на реката се преобразява под влияние на слънцето в жива, буйна вода. Само трябва да затворим очи и да се запознаем с онази личност, дремеща у всеки един от нас.
Изпълнена с множество попкултурни и литературни препратки към книгите на Олга Токарчук, д-р Габор Мате, Майкъл Кънингам, „Чувствителната съветничка“ е плод на дългогодишната работа на авторката със стотици жени, чиито вътрешен глас е заглушен от какофонията на ежедневието и опитите да угодят на чужди очаквания.
Изданието съумява да даде отговор на редица въпроси като например:
Защо жените играят роли, които изобщо не им подхождат?
Защо се осъждат толкова сурово за всеки малък провал – било то в личен или професионален план?
Как да направим така, че да чуваме по-ясно вътрешния си глас, който говори за нашите собствени нужди и мечти?
Освен това, в изданието са разгледани особеностите на всеки един от основните архетипи на женското поведение, с които психоложката се е сблъсквала, както и какъв трябва да бъде подходът на всеки един от тях към откриването на вътрешния си глас.
Де Барбаро предлага и различни механизми, които могат да помогнат на всяка жена да премине през трудни периоди, да открие вътрешните си сили и да изгради по-здравословни навици и самосъзнание.
Предлагаме ви малка част от книгата:
„Преди десетина години сънувах един сън: дълбоко под земята, място, напомнящо солната мина във Величка, с голям водоем, пълен с тъмнозелена вода. Потопила съм се в тъмните води; облечена съм в рокля от XIX век, черна, силно пристегната рокля с корсет, подобна на тази, която Холи Хънтър носеше във филма „Пианото“. Край мен плуват други жени, облечени по същия начин. Не мога да видя лицата им. Носим се на повърхността, или по-скоро сме заседнали във водоема, а аз, макар да сънувам, знам, че всичко това е нещо като игра. Основното правило на тази игра е: не трябва да се показваш на повърхността, не бива да си поемаш дъх. Докато го сънувам, усещам, че просто не ми достига въздух и тялото ми започва бавно да се придвижва нагоре, към повърхността. Имам чувството, че това ще е провал и че този провал дебне точно зад ъгъла. Усещам, че се срамувам. Знам, че накрая на този водоем стои мъж – и той, също като жените, носещи се около мен, няма лице, но в спомените ми силуетът му прилича на фигурата на студен и пресметлив бизнесмен, подобен на онези, които ни гледат от рекламите за инвестиционни фондове или луксозни часовници. По-късно го нарекох Надзирателя на водоема. Работата му е да се увери, че няма да изплуваме на повърхността. Даже ми се струва, че държи пръчка в ръката си, с която да ни избутва обратно във водата. За него едва ли ще представлява някаква трудност, сигурна съм – едно движение с пръчката, или дори с върха на обувката.
Разказах на няколко жени за съня си. Една от тях отбеляза, че в съня всъщност съм била затворена по три начина – под земята, под водата и на всичкото отгоре в корсет. Пристегната жена, помислих си тогава. Това беше сън за пристегнатите жени. По времето, когато го сънувах, не си давах сметка за пълното му значение, но с цялото си същество чувствах, че задачата ми ще бъде да го следвам: да свърша работата, за която ме призовава. Ако не беше той, може би никога нямаше да се захвана с написването на тази книга.
Реших да открия и последвам пристегнатите жени в себе си. Когато се спускам с тъмния асансьор под земята? Когато в ежедневието ми влизам във воден басейн с цвят на мъх, облечена в рокля, с която дори на повърхността и на ярка слънчева светлина едва ли някой би се чувствал удобно? Кои са те и откъде са се появили тези овързани, затворени, хванати в капан парчета от мен самата? Кой е моят вътрешен Надзирател на водоема?
И най-важният въпрос – как мога да се измъкна оттам, да сваля корсета и да изляза на слънце? Каква работа и усилия ще са нужни за целта?
От мен?
От теб?
Отговорът ми на този въпрос ще бъде дълъг доста страници и едва ли ще е пълен. Знам обаче, че търсенето му е работа, която няма да оставя несвършена. И усещам как мисълта за това, което ми предстои, изпълва цялото ми тяло с радост“.
