Нина Александрова
„Поетът е една оголена, подвижна рана, поезията е страдание и вик сред океана“ – са думи на талантливия български поет Борис Христов. Името му изгрява на литературната сцена края на 70-те. Творбите му „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“ се разграбват като топъл хляб на пазара.
Роден е през 1945 г. в Крапец, Пернишко. Завършва филология във Великотърновския университет. През годините работи като учител, журналист и редактор в Студия за игрални филми. Сред най-известните му произведения са „Бащата на яйцето“, „Сляпото куче. Долината на обувките“, „Думи и графити“, “Крилете на вестителя“, „Думи върху други думи“ и др. Автор е на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които „Български разкази на ХХ век“, „Народни писмена“, „Веда Словена“ и още други. Христое в горд притежател на Голямата награда на СУ „Св. Климент Охридски“.
Отказал се от славата и суетата на съвременния живот, поетът се заселва в малкото родопско село Лещен заедно със семейството си.
Българският поет и литератор Едвин Сугарев разглежда творчеството на Борис Христов в най-новата си книга „Вик в тишината“. На какво се дължи феноменалният и рядко срещан в онези години успех, благодарение на който Борис Христов изведнъж се оказа централна фигура в българската поезия, хвален открито от всички и скрито ненавиждан от водещите фигури в тогавашното тоталитарно статукво? Именно на този въпрос се опитва да отговори авторът в най-новата си книга.
В нея Сугарев търси своята гледна точка към въпроса за драматичната разлика между поезията на Борис Христов и обичайното разбиране за поетическото изкуство в България по времето, в което нараства неговата популярност.
„Поезията му е сложна и многопластова. Тя не подлежи на праволинейни и еднопластови прочити, съпротивлява се на всякакви опити да бъде вместена в исторически парадигми. Съдържа в себе си противоречия, които биха взривили всеки опит за извличане на универсални послания, оспорва навика да бъде съпоставена и йерархизирана в конкеста на литературната история“, коментира Едвин.
Как стана така, че трудната поезия на Борис Христов, чиито послания далеч не са разбираеми за всеки, се четеше в преписи и се крадеше от библиотеките? Как този пробив в много кратки срокове се оказа толкова категоричен, че смути и самия поет и в крайна сметка го принуди да се оттегли от публичните територии на поетичната слово? Можете сами да опитате да намерите отговори, прочитайки творбата на Борис Христов по-долу:
ВИК В ТИШИНАТА
Вятър иде от земята – август бавно се руши.
Спят на сенките стадата със слънчасали души.
Сури хребети се гонят в прежълтялата вода.
Съхнат нивите по склона, ходи в ниското върба.
Жал из въздуха се вдигна и се втурна право в мен,
че животът – още малко – и ще свърши като ден.
А ветрецът пак се носи – още времето тече –
и тревиците са остри като шпори на врабче.
Как ме дърпаха къпини, как животът ме въртя
и на тридесет години колко тегоби видях!
Пръстите ми на ръката никога не бяха шест –
ако е така нататък, да се издимя без вест.
Няма повече да жаля и било какво било…И защо ли се търкаля слънчевото колело?
Сигурно за да догоня пътника на оня бряг
и като пешак и конник да отминем – брат до брат.
Но душата премалява – вятър житото плете,
заекът с ухото шава, моя страх да прочете.
После прекоси реката хълма, подивял от пек,
и потънаха в житата кон и шапка, и човек.
И отново се полюшна сянката като врата.
Сухо, пясъчно и пусто – да умреш от самота.
Камък от брега ще падне – тишината закипи.
Някъде животът шавне. И побърза да заспи.
