Вая Захариева
Ярка тенденция в последните години е да се обръщаме към българското, към фолклора, към обичаите и носиите си. Все повече младоженци избират именно старите традиционни одежди за паметния ден. Особено актуални, дори сред подрастващите, са ризи, тениски и рокли с мотиви на шевици. И какво по-хубаво от това? „Стопанката на Господ“ е едно от онези оръжия на книжнината, които удрят право в сърцето. Карат те да се замислиш, да връщаш много пъти лентата назад и, едновременно с това, да оставаш здраво стъпил на родна земя. Разказват не само за старите български традиции, но и за тяхното значение.
Важен момент от книгата „Стопанката на Господ“ е и разграничението между магията и наричането. Обяснена е силата на родовите клетви, молитвите, баенето, благословията. Все неща, за чиято същина рядко се замисляме, а има толкова какво да научим. Авторката разкрива красотата и могъществото на празници, които често отбелязваме по навик – Преображение, Игнажден, Сирни Заговезни, Лазаровден, Бабинден. Не са пропуснати, разбира се, и големите закрилници Св. Илия, Св. Николай, Св. Георги, с техните подвизи и завети.
Четейки „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео майсторски пренася читателя в друго време, което сякаш просто трябва да си спомним. За да ни даде сила и мъдрост, гордост и самочувствие.
В навечерието на един от най-българските празници – Баба Марта, ето и вълнуващата история на нейните най-разпознаваеми посланици – Пижо и Пенда:
„ Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. Един ден при нея отишла бяла Пенда.
– Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го!
– А той иска ли те, Пендо?
– Иска ме, бабо, всеки ден хабер ми праща.
– Че дека е твоят юнак?
– На война е, бабо, за България се бие, зад девет земи – в десета.
– Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе, с години.
– Страх ме е, бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм амулет да му правиш. Жив при мен да го върнеш.
Погледнала баба Марта девойката, хубаво в очи и надзърнала. И всичката и обич видяла.
– Как го викат твоя юнак?
– Пижо го викат, бабо. Моят Пижоб – прошепнала бяла Пенда.
– Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка – занареждала баба Марта.- Ей тука, на тая поляна, искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична ще ѝ пееш.
Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила. Яка фиданка донесла и сам-самичка я посадила. Три месечини Пенда огрели. Три пълни луни гласа ѝ слушали. Обична песен да пее за своя юнак Пижо.
– И сега, бабо Марто, какво иде ред да сторя?
– Сега, чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пак пролет, пак тука ще дойдеш, под твойта си фиданка.
– Ей тъй, само да чакам?! А пусто ми сърце плаче, тежко ми е, бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моя Пижо?
– Искам да си идеш дома, да земеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер с капка кръв ще я поливаш. При мен като дойдеш напролет, едно бяло кълбо прежда да носиш и едно червено – кръв да е пило.
Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала. Пролет пропукала, земята пробудила. Хукнала бяла Пенда при баба Марта. Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена. И докато прела, тихо наричала.
Светлина и кръв преплитам в момината обич.
Таз невинност тук наричам в здраве и любовен огън.
Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце. Долетял бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата двете кукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял. Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишла. А там, в една урва, лежи Пижо тежко ранен. Кацнал щъркът до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото, червената на гърдите. Още по-червено червеното станало. Омесила се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полека отворил очи. Сякаш отнякъде чул обична песен бяла Пенда да пее.
Минавали дните…Напъпила фиданката, аха да цъфне…Пенда все под нея спяла, а баба Марта към небето поглеждала. И една сутрин щъркът се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда.
-Ставай, моме, време е!- събудила бабата девойката. Очите на Пенда завързала и ѝ рекла.
-Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и каквото видиш, туй ти е късметът!
Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце и от гърди ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи ѝ не видят, душата ѝ гледа. И в този миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила… и Пижо видяла.
И дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта към фиданката тръгнала. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала.
– Именувам ви Пижо и Пенда. Обич и здраве да носите. Обич и здраве да пазите. В обич челяд да се роди. И в здраве да пребъде!
Тъй нарекла баба Марта. И оттогаз на земята българска Пижо и Пенда останали. На ябълка за здраве завързани. От щъркел с обич наглеждани.“
