Когато тръгва за Япония, което се оказва и последното пътуване на Никос Казандзакис, той знае само две думи – „сакура“ – вишнев цвят, и „кокоро“ – сърце. Това е отдаденост и желание да създаваш с чист ум, тяло и дух. Дума, която обединява и има изключително дълбок смисъл. Всъщност това, което Казандзакис вижда в Япония са – будистки монаси, проститутки и Uber шофьори, които съжителстват съвместно в страната на манга, аниме и видеоигрите. Пише, че вишневият цвят е маската на Япония, а под нея се вижда дълбоката американизация и идустриализация на държавата. Именно в Япония Никос се заразява от азиатски грип, покосил по онова време около милиони души по цял свят. Умира по-късно в болница в Германия.
Като пътешественик и писател той пътува често до Китай, Русия, Англия, Испания. Плътно до него е хубавата Елени, любовта на живота му, 20 години по-млада от него. Именно тя до последно настоява двамата да не заминават за Япония. Той обаче е непреклонен…жаждата му за пътувания и нови светогледи е непреодолима.
Когато двамата се срещат, той е женен за Галатея. Искрата обаче пламва, случва се любов от пръв поглед. Не след дълго Никос кани Елени в Москва, където се намира по онова време, с предупреждението, че ако дойде, ще е връзка за цял живот, без връщане назад. „Няма да мога да ти предложа никакви материални облаги, но никога няма да ти е скучно„, казва тогава Никос. И съветва бъдещета си любима, ако има колебания относно решението си, да се свърже с неговата бивша любовница Елза Ланге за напътствия. Елени го прави, а жената й описва с медицинска точност какво я чака: „Той има усещане за реалността, колкото и да изгаря отвътре. Но ако решите да сте с него, трябва да го пазите от идващите към него стрели„.
На 11 ноември 1945 година Елени и Никос сключват брак и са заедно десетилетия наред. Какво й коства това – тя се отказва от собствената си писателска кариера, набира всеки негов ръкопис на пишеща машина и от нея той получава първата си критика за всяка творба. Освен това красивата гъркиня се грижи за всичко в дома, тоест, и за физическото съществуване на Казандзакис. Тя е тази, която слага малкото оскъдни продукти на масата по време на войната, а когато Гърция е окупирана от нацистите, двамата живеят в Егина, където за да не умрат от глад, Елени събира растения от двора и прави супа.
В Атина е още по-трудно, защото й отказват помощ с думите: „Казандзакис е комунист„, а резултатът е, че не получават дневната дажба храна. Заради политическите преследвания на мъжа й от години, животът им по-късно във Франция също е много скромен. Елени събира финиковите семена паднали от палмите в парка, от които прави колиета и ги продава на туристите. Прави и преводи на френски и английски. По този начин двамата се изхранват.
Неслучайно Казандзакис признава, че отдавна би умрял, ако до него не е била винаги Елени. В увода на книгата „Рапорт пред Ел Греко“ тя пише: „През моите тридесет и три години до него не мога да си спомня някога да съм се срамувала и от едно лошо действие от негова страна. Той беше честен, без хитрост, невинен, безкрайно мил към другите и свиреп само към себе си“.
Елени си отива от този свят на 101-годишна възраст точно на рождения ден на гръцкия писател – 18 февруари. До края обитава малък апартамент в близост до Женевското езеро. През цялото време пътува по света и чете лекции за Никос и творчеството му. Автор е на биографичната книга „Никос Казандзакис – биография, базирана на писмата му“, която се превръща в най-известната й творба. До края на живота си получава десетки писма всеки ден с благодарност от хора, които четат романите на Казандзакис.
Елени съжалява само за едно – че с Никос не са осиновили дете. Тя го прави – отглежда сина си Патроклос. От него има внучка – Ники, кръстена на Казандзакис.
„Той заслужаваше Нобел сто пъти повече от мен“. Думите са на Нобеловия лауерат Албер Камю до Елени. През 1957 година Казандзакис губи надпреварата за най-престижната литературна награда само с един глас. Няколко дни след това си отива от този свят. На гроба му е епитафията: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!“