Нина Александрова
Никола Филибер е роден в Нанси, Франция, през 1951 година. Учи философия и започва филмовата си кариера през 70-те години на миналия век като асистент-режисьор на Рене Алио, Ален Танер и Клод Горета. Между 1985 и 1987 г. режисира телевизионни филми за алпинизъм и други спортове. След като заснема няколко късометражни филма, през 1990 г. режисира първия си самостоятелен пълнометражен документален филм „Град Лувър“. Филмовият портрет на един орангутан, „Ненет“, е показан в секция „Форум“ на кинофестивала в Берлин през 2010 година. От 2002 г. насам филмите на Никола Филибер са представени в над 100 ретроспективи и събития в негова чест по целия свят.
„Адаман“ е уникален център за дневни грижи. Намира се на плаваща конструкция по река Сена в сърцето на Париж и посреща възрастни хора, страдащи от психични разстройства. Полаганите грижи помагат на пациентите да се ориентират във времето и пространството, да се възстановят или поддържат духа си. Екипът, който ръководи центъра, се стреми да се противопоставя, доколкото е възможно, на деградацията и дехуманизацията на психиатрията.
С големи еркерни прозорци, които се отварят към Сена, „Адаман“ се разпростира на площ от 650 кв.м. Архитектите, които го проектират, работят в тясно сътрудничество с болногледачите и пациентите на секторите. Центърът отваря врати през юли 2010 година. Тъй като публичната психиатрична помощ във Франция е разделена на сектори, „Адаман“, заедно с другите приемни центрове в централната част на Париж, е предназначен за пациенти от четири района на столицата. Някои идват всеки ден, други идват само от време на време, на редовни или нередовни интервали. Пациентите са от всички възрасти и от широк социален спектър. Седмицата започва със закуска за всички, които са там, а след това е специалната среща в понеделник, която събира болногледачи и пациенти. Всеки може да добави в дневния ред точките, по които иска да се говори, да се обсъждат новини, различни идеи: посещение на театър, предстоящо гостуване, разходка в гората, концерт, изложба…
Екипът се състои от медицински сестри, психолози, терапевти, психиатър, секретарска служба, двама болногледачи и външни сътрудници. Непрестанно се обръща внимание на ежедневието. Всички, както пациентите, така и членовете на екипа, са поканени да помогнат за изграждането му заедно. Терапевтичната функция засяга групата като цяло. Всеки може да се включи, независимо от титла, статус, дипломи, стил или място в йерархията. В центъра се организират многобройни работилници: по шиене, музика, четене, писане на статии за списание, което издават, филмов клуб, рисуване, релаксация, кожарство, правене на сладко, културни излети… Пациентите могат просто да отидат и да прекарат част от времето си там, да изпият едно кафе, да се почувстват добре дошли и подкрепени, погълнати от атмосферата на мястото. Всъщност семинарите не се организират самоцелно – да се отиде в центъра често може да е само претекст, покана към хората да не стоят затворени у дома, да се свържат отново със света и преосмислят връзката си с него.
„Подходът на Никола Филибер, един от най-големите съвременни документалисти, е свързан с максималното доближаване до обекта. Въпросът за доверието е от първостепенно значение за всеки документалист, а в това отношение позицията на Филибер е безупречна, особено при онези, които може да имат основание да не вярват на ближните си. Този деликатен и поучителен филм ни приканва да се присъединим към гостоприемния микрокосмос на „Адаман“. В тази компания можем, както предлага един пациент, всяка сутрин да решаваме, че ни предстои прекрасен ден“, коментират от Международен кинофестивал Берлин.
Ето и няколко думи от самия Филибер:
Как се появи този филм?
За първи път чух за „Адаман“ преди около петнадесет години, когато все още беше само проект. По това време клиничният психолог и психоаналитик Линда де Зитер, с която станахме приятели покрай заснемането на „Всяко малко нещо“ през 1995 г. в психиатричната клиника „Ла Борд“, беше въвлечена във вълнуващото приключение по създаването на центъра: в продължение на месеци пациентите и болногледачите се срещаха с екип от архитекти, за да определят ключовите му компоненти. И това, което започна като утопична мечта, най-накрая се сбъдна.
Как се чувствахте, когато започнахте да снимате?
„Всяко малко нещо“ ми помогна много. Това беше дълъг път, който ми позволи да се отърся от определен брой предубеждения. По онова време много се колебах дали да направя филм за психиатрията: как бих могъл да снимам хора, унищожени от страдание, без да ги експлоатирам, без да злоупотребявам със силата, която камерата неизбежно дава на човека, който я държи?! Хора, при които гледката на камера и микрофон може да подхрани усещането на преследване, да провокира делириум, декомпенсация… Как да избегнем спектакъла на страданието, да не изпаднем в самодоволство? Но след като бях там, срещата ми с тях промени всичко. Отговорите дойдоха от самите пациенти. Те ме насърчиха да се изправя пред своите скрупули и съмнения и ми помогнаха да ги преодолея. Някои казаха: „Страхуваш ли се да не ни експлоатираш? Какво си мислиш? Може да сме луди, но не сме глупави!“ Днес, в ерата на социалните мрежи, където сме провокирани да казваме и показваме всичко, тези въпроси са не по-малко актуални. Филмите трябва да пазят своите тайни, да задават въпроси. За мен е важно да се противопоставя на този призив да направим „всичко видимо“, в който светът ни неумолимо затъва.
Винаги съм обичал да импровизирам и с времето импровизацията се превърна в необходимост за мен. Да правиш документален филм означава да се занимаваш със случайното, с всичко, което не подлежи на предварително планиране. Най-красивите сцени често са тези, които се случват изненадващо. Понякога е достатъчно да сте там, внимателни към всичко наоколо, и да вярвате в това, за да се превърне мястото в декор, а мъжете и жените да станат герои на една приказка, с на пръв поглед незначителни действия, които всъщност са автентични истории. „Пиша книгите си, за да разбера какво има в тях“, казваше писателят Джулиън Грийн. Бих могъл да възприема тази идея за себе си и моята работа.
Колко време продължиха снимките, колко материал натрупахте?
Планирах да не бързам, но ако снимането продължи прекалено дълго, може да стане натрапчиво. Нужно е да се даде известна почивка на хората. Снимах на няколко етапа, разпределени в рамките на седем месеца – от май до ноември 2021 г. Често снимах сам. Пълният ни екип е от четирима души: звуков инженер, асистент на камерата, стажант и аз зад камерата. За да заснемем среща или уъркшоп, трябваше да използваме бум, а в определени дни снимахме с две камери, но за по-интимни ситуации, вероятно през половината време, се справях сам. В крайна сметка заснетият материал беше около сто часа. Това е много. Но още в процеса на заснемането аз започнах да изграждам филма, поставях различните ситуации в перспектива и през цялото време мислех за начина, по който ще бъде монтиран.
