Нина Александрова
В „Тази, която не съм“ Жулиет Бинош играе 50-годишната Клер – разведена учителка, която си създава фалшив фейсбук профил на 24-годишна жена. Използвайки снимка на хубава млада брюнетка, нейната първоначална идея е да следи своя любовник Людо. Само че той приема предложения за приятелство само от хора, които познава лично. За да стигне до него, Клер се сприятелява с най-добрия му приятел Алекс и двамата започват да обменят съобщения, а фалшивото им приятелство скоро прераства във фалшива любовна афера.
Филмът е по книгата на Камий Лоранс – Celle que vous croyez, която чрез умопомрачителна игра на огледала между фантазията и виртуалната реалност, разказва за опасните връзки на една жена, която отказва да загърби желанията си.
Понякога е опасно да си анонимен в Мрежата
„Тази, която не съм“ е истински пример за нехоливудското и арт кино. За мен филмът е любопитен заради смесицата от баналност и непредвидимост. Има драма, има романтика, психотрилър в стил „Фатално привличане“ и една прекрасна Жулиет Бинош. За нея любовта постепенно се превръща в повод да преосми важни морални въпроси. Филмът поставя важен въпрос, свързан с виртуалното пространство, но не по американски. В личен план манипулираме, за да привлечем внимание и да продължат да ни харесват, или за да си осигурим предимство? Тема, особено актуална в ерата на онлайн комуникацията.
Въпреки че аферата на Клер е виртуална, чувствата са съвсем реални, а реакциите – неочаквани, на ръба на катастрофата. Защото филмът е и за властта, която предоставя възможността за манипулация под маската на анонимността в Мрежата. Скриването на истинската самоличност зад фалшив виртуален образ е широкоразпространен феномен още от зората на потребителския интернет преди повече от 20 години. Но проблемите, за които говори „Тази, която не съм“, не са технологични, а екзистенциални. Отключват въпроси, заради отговорите на които някои от героите във филма плащат с живота си. Защото понякога е опасно да си анонимен в Мрежата. И не само за теб, но и за другите.
