Нина Александрова
За някои хора е трудно да започнат да живеят осъзнато и хармонично със себе си и с околния свят. Боряна Григорова обаче е от онези, доказали с личен пример волята си за живот и силата да надмогнеш страховете си, съмненията, липсата на увереност и несигурността в собствените си възможности. В крайна сметка не един и двама са онези, които казват, че най-важно е да бъдеш пълноценен, усмихнат, освободен и деен човек и личност.
„Паяжината на психическия тормоз“ разглежда какво е патологичен нарцисист, от една страна, а от друга, обръща внимание на жертвите – в семейството, работата, ежедневието, както и връзките дете-родител, интимни партньори/семейство, началник-служител, колеги-приятели, токсичните връзки във всяко едно ниво на комуникация.
Темата за нарцистичните личностни разстройства и по-конкретно за патологичния нарцисизъм е назряла в съвремието ни. Дали защото развитите ни общества създават повече индивиди с такива разстройства, или защото в тях, след като имаме някаква значително по-стабилна материална основа, можем да започнем да се грижим по-внимателно за психиката си, нямам отговор.
Ето част от акцентите на авторката Боряна Григорова:
„Важно е да отбележа, че патологичният нарцисизъм се среща в равни пропорции при двата пола. Нямат значение също и социалният произход, материалното положение или интелектуалните способности. Той съществува във всички слоеве на населението, това е психическо отклонение, което може да се оприличи на шизофрения, но сякаш живяна извън себе си. Тоест раздвояването на личността не е интегрирано у нея, а се случва навън, като втората личност, „лошата“ половина, на която се отмъщава, е жертвата.
Наблегнала съм в голяма степен на интимната връзка с патологичен нарцисист, но механизмите са същите при професионалната или при връзката родител – дете. Защо избрах точно тази връзка? Може би защото при връзката родител – дете няма особен избор. А между другите две, интимната и професионалната, поне според мен по-страшната е интимната. Добрата ми новина е, че дори в нея имаме избор да не я живеем и свобода да я прекъснем и да се възстановим след това.
Когато връзката е родител-дете, познаването на механизмите е важно, но избор в действителност няма, защото детето е напълно зависимо на съвсем базово ниво от родителя, за да оцелее. Освен това в нея тези механизми остават скрити за външния свят. Детето няма как да излезе само от тази връзка. Но ако вие се разпознаете като дете, живяло в такъв тип токсична връзка с един от родителите си (изключително рядко могат да бъдат и двамата), това четиво е и за вас. Надявам се да ви помогне да тръгнете по пътя на разбирането, откъдето и на изцелението на неизбежните травми, които са ви били нанесени в детството и които са причина за различни проблеми, отклонения, неудовлетворения в живота ви на пораснал човек.
Когато става дума за работна среда, нещата не са еднозначни. От една страна, все пак работата ни не е животът ни и ако извън нея имаме подкрепа, обич, уважение, оценяване, нормални отношения и връзки, все пак можем да успеем да се съхраним. От друга страна обаче, тя ни осигурява прехраната и трудно се взима решение да рискуваме това. Този тип връзка се среща прекалено често в работната среда. Дори има фирми, които съзнателно назначават такъв тип хора, за да намалят броя служители „по естествен начин“, без да съкращават и да плащат обезщетения. Целта е служителите сами да напускат, не издържайки на моралния тормоз, който пък от своя страна остава недоказуем.
В последните години във Франция след 2007 станахме свидетели на непознат или неизвестен до този момент феномен – серии от самоубийства на служители на големи фирми – Renault, France Télécom, Peugeot, BNP Paribas, IBM, HSBC, La Poste, EDF, Sodexho, което изведе проблема на медийната сцена. Същият феномен се наблюдава и в други развити държави. Това отвори дебата за психичните рискове в трудова среда. Самата аз съм преживяла такава връзка с прекия си началник (жена) в продължение на над десет години.
В интимната връзка тормозът е може би най-силен, защото е вплетен дори в най-малките и интимни подробности от ежедневието и същността ни, тъкмо в нея биваме най-категорично отделени от средата си, която би могла да ни служи за връзка с реалността и въведени в абсолютен когнитивен дисонанс. Шансовете ни да осъзнаем, да вземем решението да се освободим и да го направим наистина, са много по-крехки, но още по-жизненоважни, отколкото в професионалната връзка.
Осъзнаването на патологичните нарцистични механизми, на които сме жертви, и недопускането им в живота ни би било значително по-бързо и лесно, ако приятелите и близките ни успяваха да ни предупредят, че нещо не е наред. Това няма как да стане, защото са умело отстранени от живота ни и той протича без присъствие на свидетел, на онази трета, неутрална страна, която може да бъде гарант на реалността. А освен това, поне до някакъв момент, искрено и пламенно защитаваме и оправдаваме нарцисиста си пред другите. Иска ми се тази книга да послужи като липсващата трета, външна страна, която е била елиминирана в токсичната връзка, с което е била отстранена и последната възможност за осъзнаване и отхвърляне на недопустимото“.
