Да срещнеш Индира Ганди

Името на Ориана Фалачи се превръща в еталон за журналистика в години, през които жените все още воюват за своето равнопоставено място в свят, изтъкан от конфликти. Журналистката, която отразява събитията във Виетнам и на която не могат да откажат интервю дори личности, превърнали се в икони за поколения, оставя своята трайна следа в историята, а книгата й „Ако се родиш жена“ е забележително и провокативно издание, в което са събрани някои от най-значимите и мощни текстове на Фалачи на тема правата на жените през XX век и равнопоставеността между половете.

През 1954 г. Ориана Фалачи започва своето сътрудничество с „L’Europeo“. Toва е и времето, след което феминисткото движение достига връхната точка на своята полемична сила и диспутът върху положението на жената е по-разгорещен от всякога. Острият нрав на Фалачи и бързият й и критичен ум бързо изместват характера на възлганите й до момента статии – от хроника те неизбежно се преплитат с повдигнати от жените политически теми. Така иалианската публицистка интервюира звезди като Коко Шанел, Ингрид Тулин, Мери Куант, Кейт Милет, политици и световни лидери като Голда Меир и Индира Ганди.

Мислите на всички тях за ролята на жената, за патриархата и равенството, за феминизма, за свободата, прогреса, демокрацията и огромните социални и политически промени след Втората световна война, са събрани в 20 текста, с които Фалачи се опитва да намери отговор на въпросите защо няма жена Айнщайн, защо жените в Италия нямат достъп до магистратски длъжности до късната 1955 г. в сравнение с много други държави по света, каква е представата на жените за жените и др.

Нещо повече, в тези текстове флорентинската журналистка успява да очертае промените в модата, нагласата към съжителството без брак, сексуалната разкрепостеност, жените в политиката, правото, науката и във войната, правото на аборт, проституцията и нейното преследване.

Чрез своите интервюта със съпругата на Енрико Ферми – Лаура, с италиански сенаторки, с певици и актриси, с лидери на феминисткото движение, със своите очерци за Жаклин Кенеди и за дъщерята на Сталин – Светлана, италианката създава пълнокръвен портрет на жената от XX век.

Публикуваме впечатленията й от срещата с Индира Ганди: 

„Тази невероятна жена, която управляваше почти половин милиард души и даже беше спечелила една война, възпрепятствана от Съединените щати и от Китай. Казваха: никой не ще успее да я смъкне от трона, който е завоювала демократично. Казваха: ще продължи да бъде министър-председател на Индия двайсет години и тъй като наскоро е прехвърлила петдесетте, може да остане за цял живот. В действителност беше единствената истинска кралица на нашето време. Или пък една от малкото личности на власт в една епоха, оскъдна на личности на власт? Наблюдавайте лидерите, които държат в ръка съдбините на света – с изключение на двама-трима, изглеждат апостоли на посредствеността и баналността. В сравнение с тях Индира Ганди побеждаваше с голямо предимство, като расов кон. От друга страна, беше свикнала. Нима някога е губила?

На двата полюса

Да я разбера, беше смущаващо начинание. Нейният облик ми убягваше при всеки опит да го фиксирам в един цвят, в прецизно очертание. Съчетаваше много неща и всички в контраст помежду си. На много хора не се харесваше. Обрисуваха я като арогантна, цинична, амбициозна, коравосърдечна. Обвиняваха я в идеологическа посредственост, двуличие, демагогия. Много хора обаче я харесваха, чак до влюбване. И я описваха като силна, смела, благородна, гениална. Възхваляваха я за нейното благоразумие, уравновесеност, искреност. Между онези, на които не се харесваше, често можеха да се видят мъже. Между онези, на които се харесваше, често се виждаха жени. Всъщност трудно е да си мъж и да приемеш фразата, позната в Индия: She wears the trousers all right. Знае да носи панталон. С други думи, невъзможно е да си жена и да не се чувстваш компенсирана, отмъстена от такъв огромен успех – той оборва всички баналности, с които се оправдават патриархатът и мъжкото превъзходство във всяко общество.

Но имаха ли право едните? Имаха ли право другите? Може би и едните, и другите. Както се случва често с големите фигури в историята, обречени на противоположни оценки също и след смъртта си, истината се намира и от двете страни. И все пак, за да управляваш една държава и преди всичко държава, която се нарича Индия, толкова спорна, толкова сложна, не е нужно да си светец. Каквото и да казва Хенри Кисинджър („За да бъдеш държавен глава, не е нужен ум, качеството, което има значение при държавните глави, е силата. Смелостта, хитростта и силата“), за да управляваме страна като Индия, трябва да сме интелигентни. Тя наистина не беше светица – умееше да пие от чашата на живота във всеки един смисъл.

Профил

Интелигентна обаче беше. Да направя интервю с нея, беше по-лесно, отколкото да я разбера. Не защото беше лесно да я срещна, а защото ако се съгласеше да те срещне, се държеше с впечатляваща липса на надменност. Говореше надълго и нашироко, без да я молиш. Отговаряше даже когато не би могла или не би трябвало, при необходимост криейки се зад фрази, които отричаха и допускаха – както оракул, изричащ сибилински мъдрости. Намеквам за политическите теми. Затова пък по личните въпроси беше спонтанна. Не криеше нищо, разголваше се – с ласкав, мелодичен, много приятен глас. Лицето ѝ също беше приятно. Имаше красиви светлокафяви очи, леко тъжни, и странна, снизходителна, енигматична усмивка, която събуждаше любопитство. Не приличаше на никого, даже и в черните къдрици, които отляво се възпламеняват в странен сив кичур – почти като лъч от сребро. Тялото беше стройно, деликатно. Обличаше го само в сари, съчетано със западна жилетка. В нея имаше много от Запада. Даже в моментите, когато изглеждаше закотвена към древната мъдрост, избухваше с модерни идеи. За отбелязване е какво отговаря на моя въпрос за религията. Когато си начело на най-религиозния народ в света, се изисква смелост да кажеш, че не се вярва в боговете, а в Човека.

Трябваше да я слушам с мисълта, че не беше обикновена жена, с обикновена съдба и обикновено минало. Преди всичко беше дъщеря на Джавахарлал Неру, а после последователка на Махатма Ганди – две легенди, осмелили се да излязат насреща на Британската империя и поставили началото на разпадането й.

Израства, образова се и се развива под тяхната закрила. И ако днес Неру е споменаван като баща на Индира, довчера Индира беше позната като дъщеря на Неру. Ако днес името Ганди предизвиква объркване с фамилията на Индира (взела я е от съпруга си, а той не е бил роднина на Ганди), довчера Индира е дължала част от популярността си на факта, че се казва Ганди. Нейният случай е бил и е случаят на човек, роден сред изключителни хора в необичайно време. Семейство Неру е било потопено в политиката от поколения. Един от дедите е бил между основателите на „Индийски национален конгрес“, партията, към която Индира принадлежи.

Детство

Родителите й са били част от изпълнителния комитет, а също и една леля – онази Виджая Лакшми Пандит, единствената жена, избрана за председател на Генералната асамблея на ООН. Като дете Индира е подръпвала не само мустаците на Махатма, а и на всички влиятелни мъже, създали Индия. Борбата за независимост се провеждала пред очите й, нейната първа житейска школа била полицията, пристигаща ненадейно нощем, за да прави арести. Разказват, че след това отваряла вратата на приятели и казвала: „Съжалявам, няма никого. Татко, мама, дядо, баба и леля са в затвора“. Също и заради това осемгодишна я изпратили да учи в Швейцария. Но тринайсетгодишна се завърнала и сформирала корпус от малки партизани, Monkey Brigade, Маймунската бригада. Шест хиляди деца, които невинаги се ограничавали да са вестоносци, понякога атакували английските казарми. Предвождани от нея. От онзи период са писмата, които Неру й пишел от затвора: „Моя Луна, спомняш ли си колко беше очарована от Жана д’Арк и как искаше да приличаш на нея? Ето, в Индия правим епоха както по времето на Жана д’Арк. Аз и ти сме доста щастливи да живеем сега…“. Днес писмата са събрани в две книги, използвани в училищата.

В затвора

Тя също е била в затвора – за тринайсет месеца, които според присъдата на Специалния съд би трябвало да са седем години. Заедно със съпруга си. Отишла в Европа, за да учи в колежа „Съмървил“ в Оксфорд и се записала в лейбъристката партия, там се запознала с един млад адвокат от Бомбай – Фероз Ганди. И той затънал до гуша в политиката. Сключили брак в Делхи през февруари 1942-ра. Шест месеца по-късно британските власти арестували и двамата по обвинение за подривна дейност и това било началото на един труден брак, съвсем не щастлив.

Между бащата и съпруга

В 1947-а, когато Неру станал министър-председател, на практика Индира отишла да живее с баща си, който вече бил вдовец и имал нужда от жена край себе си. Фероз Ганди никога не понесъл този избор. Противопоставял се чак до деня на своята смърт от сърдечен инфаркт през 1960-а. Но не излязъл наглава с нея. Подтиквана също и от негодувание заради прекаленото внимание, което Фероз отделял на други жени, цели седемнайсет години Индира живяла повече с баща си, отколкото със съпруга си. Наричали я „първата дама на Индия“, „дъщерята на нацията“. Пътувала заедно с него, приемала държавни глави, провеждала митинги.

И ето я в 1956-а – да влиза в Изпълнителния комитет на партията. Ето я в 1958-а – да става председател на партията и да отстранява мъже, от които се е възхищавала като дете. Изглежда неизбежно да заеме мястото на Неру след смъртта му през 1964-та. И след изборите през 1966-а го заема – спечелвайки триста петдесет и пет места срещу сто шейсет и девет. После, на изборите през 1970-а, победата е двойно по-голяма.

Цената да си жена в политиката

Нейната политическа биография има немалко допирни точки с онази на Голда Меир, която е стигнала до властта по пътя на кариерата в една партия. Но сходството между Голда и Индира не свършва дотук, защото Голда също е имала нещастен брак, Голда също е принесла в жертва на властта съпруга си, когото обичала и имала две деца от него. Техният живот потвърждава с вледеняваща точност колко трудно е за една талантлива жена да реализира своя талант и в същото време да спаси щастието си. Повече от трудно, даже невъзможно, почти трагично. Парадоксално, напрежението и несправедливостта да бъдеш жена са ни показани точно от две жени, стигнали на върха на пирамидата. И усещаш гняв и болка, щом откриеш, че мъжът може да следва съдбата си, без да се отказва от семейството, от любовта. Жената не. За жената двете неща не могат да съществуват съвместно. Или съществуват съвместно само в трагедията.

Да срещнеш Индира Ганди

Срещнах Индира Ганди в нейния кабинет в сградата на правителството. Същият кабинет е бил и на нейния баща: голям, хладен, без украшения. Седеше зад голо писалище, дребна и деликатна. Когато влязох, стана и ме посрещна, за да ми подаде ръка, после седна отново и прекъсна преамбюлите, като ме гледаше по начин, който искаше да каже: задавайте първия въпрос, не ми губете времето, аз наистина нямам време за губене.

В началото отговаряше предпазливо. После се отвори като цвете и разговорът протече без спънки, във взаимна симпатия. Останахме заедно повече от два часа и когато интервюто свърши, излезе от кабинета с мен, за да ме придружи до таксито, чакащо ме на улицата. По коридорите и надолу по стълбището ме държеше за ръка, сякаш ме познаваше отдавна, и ми говореше за това-онова – като отговаряше с разсеяно кимване на поклоните на служителите. В онзи ден имаше уморен вид и по едно време възкликнах: „Не ви завиждам и не бих искала да се намирам на вашето място“. А тя каза: „Трудността не е в проблемите, които имам, а в идиотите, които ме обкръжават“.

Четиресет и осем часа по-късно, след като установих някои пропуски в интервюто, поисках да я видя отново и без да прибягвам до протокола, се отправих към нейния дом – скромна къща, която поделя със синовете си Раджив и Санджай. Никой не беше по-достъпен от Индира Ганди, когато тя се намираше в своята къща, ставаше ти ясно сутрин, тогава приемаше хора, дошли при нея с прошения, протести, гирлянди цветя. Натиснах звънеца, секретарката дойде да отвори и я попитах дали министър-председателят може да ми отдели още половин час.

Секретарката отговори „да видим“, после се отдалечи и се върна с Индира. „Хайде, елате, ще пием чай“. Седнахме в дневната, отворена към градината, и говорихме още един час. Освен нещата, за които я попитах, ми разказа и за сина си Раджив, женен за италианка и работещ като пилот в индийските авиолинии, после за втория си син Санджай – автомобилен дизайнер и още ерген. Накрая извика едно красиво мургаво дете, играещо в градината, и като го прегърна, нежно прошепна: „Ето го моя внук, ето го мъжа, когото обичам най-много на света“. Беше трогателно да видиш тази могъща жена, прегърната от едно дете. Припомняше ми несправедливостта, за която споменах, самотата, която потиска жените, заети да отстояват своята съдба.

Всъщност значимата история е провалът на Индира. Идва внезапно, когато невероятната жена е повярвала, че може да наложи своята личност в епоха, която вече не може да си позволи да зависи от един човек, и толкова. Подхлъзна се на динена кора и приключи – неизбежно“.

Интервюто с Индира Ганди четете – ТУК!