Нина Александрова
Индира Ганди е жената, която завинаги променя историята на Индия. Едновременно обичана и мразена, но никога безразлична, тя е сред най-големите имена в световната политика. Име, което не избледнява във времето, а нейните думи и до днес са извор на мъдрост.
Израства в разгара на борбата за независимост в силно политизирано семейство. Учи в частно училище в Швейцария, след смъртта на майка й се мести в Оксфорд. През 1956 г. е избрана за президент на младежката организация към Индийския национален конгрес, а през 1964 г., след смъртта на баща й, заема негово място в парламента. Въпреки че в началото никой не вярва в нея, само за пет години тя се превръща в един от най-влиятелните премиери на Индия. Така Ганди става първата жена министър-председател на Индия.
Тя национализира банките, страната бързо развива промишлеността, пусната е първата АЕЦ, в селското стопанство протича т.нар. „зелена революция“, заради която Индия за първи път от много години става независима от външни доставки на хранителни продукти и селскостопанска продукция.
През 1975 г. съдът признава Индира Ганди за виновна по обвинения в избирателни нарушения на изборите през 1971 г., нарежда й да подаде оставка и налага забрана за политическа дейност в продължение на шест години. В отговор Ганди обявява извънредно положение. По време на него в Индия са прекратени тежките религиозни конфликти. Но и се въвеждат мерки, които за мнозина са неприемливи – наредба за стерилизация за овладяване на непрекъснатия прираст на населението, закриване на някои вестници и ограничаване на политическите свободи.
Връща се на власт през 1980 г. Вторият й мандат като премиер е изпълнен с конфликти със сикхите. На 31 октомври 1984 г. е убита от свои телохранители в акт на отмъщение заради освободения през юни с щурм окупиран от сикхски сепаратисти „Златен храм“ в Амритсар.
Публикуваме интервюто, което прави с нея Ориана Фалачи, поместено в книгата й „Ако се родиш жена“:
Госпожо Ганди, имам много въпроси към вас – лични и политически. Все пак личните ще ви задам после – когато разбера защо много хора се боят от вас и ви определят като студена, даже ледена, сурова.
Казват това, защото съм искрена. Даже прекалено искрена. И защото не губя време в празни приказки, както се прави в Индия, където първият половин час преминава в любезности: „Как сте, как са вашите деца, как са вашите внучета“. Аз отказвам празните приказки. А любезностите, ако е нужно, ги отправям, след като работата е свършена. Но в Индия никога не са се примирявали с това мое държане и когато кажа: „Да караме по същество, побързайте!“, се засягат. И мислят, че съм студена, даже ледена, сурова. А после, има и друга причина, свързана с моята прямота – аз не се преструвам. Не умея да се преструвам, винаги се представям за онази, която съм, с настроението ми в момента. Ако съм доволна – изглеждам доволна, ако съм ядосана – изглеждам ядосана. И не се притеснявам как ще реагират другите. Когато си имал труден живот като моя, не се притесняваш как ще реагират другите. А сега напред. Може да ме питате каквото поискате.
Чудесно. Ще започна с най-бруталния въпрос. Вие победихте, постигнахте убедителна победа в една война. Но не сме малко, които считаме тази победа за опасна. Наистина ли вярвате, че Бангладеш ще бъде съюзникът, на който сте разчитали? Не се ли боите, че може да се окаже едно доста неудобно бреме?
Животът винаги е изпълнен с опасности и аз не вярвам, че трябва да избягваме опасностите. Вярвам, че трябва да правим онова, което считаме за правилно. И ако считаното от нас за правилно влече след себе си опасност… добре – трябва да рискуваме. Това винаги е било моя философия – никога не съм мислела за последиците от някое необходимо действие. Аз анализирам последиците след това, когато изникне нова ситуация, и тогава се изправям срещу новата ситуация. Точка и край. Вие казвате, че тази победа е опасна. Според мен днес още никой не може да каже дали е опасна, днес не виждам рисковете, за които загатвате. Но ако тези рискове се превърнат в реалност… ще се държа според новата реалност. Надявам се думите ми да звучат позитивно. Искам да ви отговоря по позитивен начин. Искам да заявя, че между нас и Бангладеш ще има приятелство. Естествено, не едностранно приятелство – никой не прави нещо срещу нищо, всеки има нещо за даване и нещо за вземане. Ако предлагаме нещо на Бангладеш, очевидно Бангладеш предлага нещо на нас. И защо Бангладеш да не е в състояние да спазва дадените обещания? Икономически е пълен с ресурси и може да се изправи на крака. Политически ми изглежда ръководен от подготвени хора. Бежанците, които се бяха приютили тук, се завръщат у дома.
Наистина ли се завръщат?
Да, два милиона вече се прибраха.
Два милиона от десет. Не са много.
Не, но дайте им време. Връщат се бързо. Доста бързо. Аз съм удовлетворена. Повече, отколкото очаквах.
Госпожо Ганди, като намекнах за опасностите, свързани с вашата победа, аз не се позовавах само на Бангладеш. Имах предвид и Западна Бенгалия, която е Индия и сега протестира за своята независимост. Аз чух наксалитите в Калкута… И има една фраза на Ленин, която казва: „Пътят на световната революция минава през Шанхай и през Калкута“.
Не. Не е възможно. И знаете ли защо? Защото в Индия вече се провежда революция. Тук нещата вече се променят – по мирен и демократичен начин. Опасност от комунизъм не съществува. Би съществувала, ако има дясно правителство вместо моето. Всъщност комунистите в Индия се увеличиха, когато народът мислеше, че моето правителство отива надясно. И имаше право – пред подобна заплаха не му оставаше друг избор, освен да се хвърли към крайната левица. Но сега, когато народът усеща нашите усилия, сега, когато вижда да разрешаваме проблемите, комунистите губят сила. Колкото до наксалитите в Западна Бенгалия, те са изцяло под контрол и аз съм сигурна, че също и онези в Бангладеш ще бъдат поставени под контрол. Не, не очаквам неприятности.
В Бангладеш вече имахте някои неприятности. След освобождението видях ужасяващи линчувания в Дака.
Бяха извършени през първите пет дена и се оказаха малко в сравнение с кланетата, извършени от други, в сравнение с милионите хора, които други убиха. Ставаше дума за грозни епизоди, вярно е, но ние се опитахме да ги предотвратим. Ако знаете колко хора спасихме! Но не можехме да бъдем навсякъде, не можехме да видим всичко, беше неизбежно нещо да ни убегне. Във всички общности има групи, които се държат зле. Но трябва да разберем и тях. Бяха толкова разгневени, заслепени от омраза. За да сме справедливи, не трябва да вземаме под внимание видяното от вас за няколко дни, а онова, което те са видели и изстрадали много месеци.
Госпожо Ганди, знаете за обвинението, според което вие, индийците, сте предизвикали тази война и сте нападнали първи. Какво ще отговорите?
Ще отговоря, приемайки, че ако искаме да се върнем много назад, ние помогнахме на Мукти Бахини. Затова, ако считате, че всичко е тръгнало от тази помощ и от онзи момент, да – ние започнахме. Но не можехме да постъпим другояче. Не можехме да държим десет милиона бежанци на наша земя, не можехме да понасяме една толкова нестабилна ситуация кой знае още колко време. Напливът от бежанци нямаше да свърши, обратното. Щеше да продължава, да продължава, да продължава – докато всичко избухне. Вече не можехме да контролираме пристигането на онези хора – в наш интерес беше да ги спрем! Точно това казах на господин Никсън, на всички други държавни глави, които посетих в опита си да предотвратя войната.
Но ако вземем предвид началото на истинската война, не е трудно да установим, че пакистанците нападнаха първи. Те връхлетяха върху нас със самолети – в пет часа в онзи следобед, когато първите бомби паднаха върху Агра. Мога да ви го докажа с факта, че наистина бяхме заварени неподготвени. Краят на седмицата е единственото време, когато ние от правителството можем да напуснем Делхи, и ето – почти никой от нас не беше в Делхи. Аз бях отишла в Калкута. Министърът на отбраната – в Патна и оттам щеше да се отправи към Бангалор, на юг. Министърът на финансите се намираше в Бомбай, на път за Пуна. Началникът на въоръжените сили беше някъде другаде, не помня къде. Всички ние трябваше да се втурнем към Делхи и поради това нашите войски започнаха контранастъпление чак на другия ден вместо в рамките на няколко часа. Затова пакистанците успяха да окупират някои територии. Естествено, бяхме подготвени – знаехме, че ще се случи нещо. Но бяхме готови единствено за въздушните атаки. Ако не беше така, щяха да ни ликвидират.
Вие загатнахте за пътуването ви в Европа и в Америка, за да предотвратите конфликта. Днес можете ли да кажете истината за случилото се? Как мина с Никсън?
Предприех онова пътуване, знаейки, че съм като дете, което запушва дупката в дигата, като мушка вътре едно пръстче. И има неща, които… не знам… не може да се… Но да, обаче! Истината е, че аз говорих съвсем ясно на господин Никсън. И му казах онова, което вече бях казала на господин Хийт, на господин Помпиду, на господин Бранд. Казах им, без да говоря половинчато, че не можем да носим на гърба си десет милиона бежанци – занапред не можехме да търпим фитила на една толкова експлозивна ситуация. Е, добре – господин Хийт, господин Помпиду и господин Бранд ме разбраха добре. Господин Никсън обаче не. Работата е там, че ако другите разбираха едно нещо, господин Никсън разбираше друго нещо. Аз подозирах, че той е много „за“ Пакистан. Даже знаех, че американците винаги са били благосклонни към Пакистан – не толкова защото са благосклонни към Пакистан, колкото защото бяха „против“ Индия.
Но в последно време имах чувството, че се променят – не толкова за да станат по-малко благосклонни към Пакистан, колкото за да станат не толкова „против“ Индия. Грешах. Моето посещение при Никсън послужи за всичко друго, освен за да предотврати войната. Бе полезно само на мен – опитът ме е научил, че когато хората имат нещо срещу теб, това нещо винаги се решава в твоя полза. Или поне можеш да го използваш в твоя изгода. Това е житейски закон – проверете и ще видите, че е валиден при всеки житейски случай. Знаете ли защо спечелих последните избори? Защото народът ме харесваше, да, защото бях работила неуморно, да, но също и защото опозицията се държеше зле с мен. А знаете ли защо спечелих тази война? Защото моята армия знаеше как да го направи, да, но също и защото американците бяха на страната на Пакистан.
Не разбирам.
Ще ви го обясня. Америка винаги е вярвала, че помага на Пакистан, но ако не беше му помагала, Пакистан щеше да бъде по-силна страна. На една страна не се помага, като подкрепяш военен режим, отричащ всеки намек за демокрация – това, което разгроми Пакистан, е неговият военен режим. Режимът, подкрепян от американците. Понякога приятелите са опасни. Трябва да внимаваме много, когато приятелите ни помагат.
Ами китайците? Китайците също бяха на страната на Пакистан и ако не греша, Китай е най-големият потенциален враг на Индия.
Не. Аз не виждам защо би трябвало ние и китайците да сме врагове. Ние не искаме да сме техни врагове. Ако те го искат, не можем да направим нищо – но не вярвам наистина да го искат, защото не смятам, че в крайна сметка това би им послужило. Колкото до позицията, която поддържаха в тази война… е, считам, че бяха по-вещи от американците. Разбира се, действаха по-деликатно – ако искаха, щяха да направят повече за Пакистан. Да или не? Седми американски флот беше изпратен в Бенгалския залив от американците, а не от китайците. За да не рискувам, аз не махнах войските от границата с Китай – но никога не съм се опасявала, че китайците ще направят погрешна стъпка. С други думи, не вярвах, че има опасност от трета световна война. Естествено, ако американците бяха произвели дори един изстрел, ако Седми флот беше направил нещо повече от това да престои в Бенгалския залив… да, би избухнала трета световна война. Но честно казано, такива опасения не ми минаваха през ума.
Колко странно впечатление, да говоря за война с вас, която сте били възпитана в култ към ненасилие, госпожо Ганди! Питам се как сте се чувствали в дните на конфликта.
Трябва да отчитате, че не ставаше дума за моята първа война; изправяла съм се и пред други. А за ненасилието ще ви разкажа една случка. Индия едва стана независима в 1947-а и Пакистан нахлу в Кашмир, по онова време го управляваше един махараджа. Махараджата избяга и народът на Кашмир, воден от шейх Абдула, поиска помощ от Индия. Лорд Маунтбатън, тогава генерал-губернатор, отговори, че не би могъл да предостави помощ на Кашмир, ако Пакистан не му е обявил война, и не изглеждаше да се безпокои от факта, че пакистанците избиваха масово населението. Затова нашите лидери решиха да подпишат документ, с който се задължаваха да влязат във война с Пакистан. И Махатма Ганди, апостолът на ненасилието, подписа с тях. Да, избра войната. Каза, че няма друг изход. Когато трябва да защитиш някого или да се защитаваш, войната е неизбежна.
Въпросът е там, че аз упорствам и виждам тази война като война между братя. Казах го също и на генерал Аврора, и на генерал Ниязи. И двамата отговориха: „Всъщност сме братя“.
Без това „всъщност“- във всичко. Индийците и пакистанците буквално са братя. Знам, че ще се учудите защо след завземането на Дака пакистанските и индийските офицери си стискаха ръцете. Но наясно ли сте, че до 1965-а в нашата и в пакистанската армия можеше да се срещнат генерали, които бяха братя? Родни братя, деца на един баща и една майка. Или пък се срещаха чичо от едната страна и племенник от другата, братовчед тук и братовчед там. И днес още, от друга страна. Ще ви кажа и повече – по едно и също време двама посланици в Швейцария, пакистанският и индийският, бяха двама родни братя. О, наложеното ни от англичаните Разделяне беше толкова неестествено! Послужи само за да раздели семейства, да ги разбие. Аз си спомням ужасни случаи. Хора, които емигрираха, хора, които не искаха да емигрират… Много мюсюлмани не искаха да напуснат Индия, за да се преместят в Пакистан – но пропагандата казваше, че там ще имат по-големи възможности и те заминаха.
От друга страна, много индуси не искаха да останат в Пакистан – но там имаха връзки или собственост и затова останаха. За да се превърнат в наши врагове – какъв абсурд. Страхотен абсурд, ако помислите, че мюсюлмани и индуси сме водили заедно борбата за независимост. Да, и по време на англичаните имаше враждуващи групи. Имаше сблъсъци. Но после се разбра, че става дума за сблъсъци, предизвикани от онези, които нямаха интерес да живеем заедно – с оглед на Разделянето. Политиката да ни държат разделени винаги е била желана от чужденците също и след Разделянето. Ако индийци и пакистанци бяха останали заедно… не казвам като конфедерация, но като съседски и приятелски страни… например като Италия и Франция… повярвайте ми – и те, и ние щяхме да сме напреднали много повече. Но както изглежда, не беше в интерес на „някой друг“ ние да прогресираме. „Някой друг“ имаше интерес винаги да воюваме, да се избиваме. Да, склонна съм да оправдавам пакистанците. Как трябваше да се държат? Окуражаваха ги да ни нападат, даваха им оръжия, за да ни нападат. И те ни нападаха.
