in

Стихийната Сюзан Зонтаг, или когато интелигентността е вкус към идеи 

зонтаг
Снимка: Уикипедия

Тя е писател, политически активист и посланик на мир в размирни точки по света, режисьор, учител, творец в областта на философията, литературната критика, културологията, фотографията, не на последно място – автор на романи. Тя е още хиляди неща. Стихия, но не носи бедствия, а мъдри мисли, прозрения, задейства онзи почти заспал механизъм у човека на XXI век – емпатията. Сюзан Зонтаг е известна с пословичната си неподкупност, изключителна ерудираност, ненадмината жизненост, вдъхновяваща преподавателска дейност.

Един от най-големите интерпретатори на модерния западен свят

Тя е човек с всестранна развитост и разнопосочни и задълбочени смисли. Тя е будител! За човечност! Пътува до конфликтни зони и пише за тях. По време на обсадата на Сараево, например, поставя пиесата „В очакване на Годо“ на Самюъл Бекет на свещи в театъра на града. Днес площадът пред театъра носи нейно име. Неслучайно книгите ѝ са преведени на 32 езика. Тя пише за фотографията без да е фотограф. За нея това изкуство е едно от най-големите манипулации, защото дава изкривена представа за света – такава, каквато иска да улови даден човек в даден момент с дадена цел. За нея снимките са в пъти по-въздействащи от думите.

Родена е през 1933 година, на 16 януари, в Ню Йорк. Учи в Чикагския университет – записва се, когато е едва на 15 години, по-късно продължава образованието си в Харвард, Оксфорд и Сорбоната. Сключва брак, когато е на 17, след десетдневно ухажване. Спътник в живота ѝ става писателят Филип Риеф – преподавател по социология в Чикагския университет. Бракът им трае осем години.

Докато учи в Чикаго, Зонтаг посещава лятното училище, където преподава социологът Ханс Хайнрих Герт, с когото се сприятелява. Впоследствие той ѝ повлиява и тя започва за изучава немските мислители. След завършване на степента си в Чикаго, Зонтаг преподава английски език в университета в Кънектикът за учебната 1952 – 53 година. Тя посещава университета в Харвард, като първоначално усвоява литература с Пери Милър и Хари Левин, преди да премине във философия и теология на Пол Тилих, Якоб Таубс, Рафаел Демос и Мортън Уайт. След като завършва магистърска степен по философия, започва докторантски изследвания в областта на метафизиката, етиката, гръцката философия и континенталната философия и теология в Харвард.

Зонтаг е удостоена с награда от американска асоциация на университетските жени за академичната 1957-1958 година в колеж „Св. Ана“ в Оксфорд, където тя пътува без съпруга и сина си. След известно време се прехвърля в Парижкия университет през 1957 г. Там Зонтаг общува с експатрирани артисти и академици, сред които са Алън Блум, Жан Уайл, Алфред Честър, Хариет Сомерс и Мария Ирена Форнес. Тя отбеляза, че времето, прекарано в Париж, е може би най-важният период в живота ѝ. През 1959 г. се мести в Ню Йорк, за да задържи сина си и да преподава в университети, докато нейната литературна репутация нараства.

На Зонтаг принадлежат думите: „Интелигентността е вкус към идеи“. Всъщност прозренията ѝ стигат много далеч и обхващат всички сфери.

Ето част от тях:

„Проблемите на този свят наистина се решават по два начина: като се потушават или като се удвояват“.

„Реалността е започнала да прилича все повече и повече на това, което показва фотоапаратът“. 

„Основните случаи на масово насилие в днешния свят са тези, извършвани от правителствата в рамките на собствените им, законно-признати граници. Можем ли да кажем, че няма отзвук за това?“

„Мълчанието неизбежно си остава форма на словото“.

„Лъжата е елементарно средство за самозащита“.

„Книгите са смешни, малки преносими късчета мисъл“.

„Казват ни, че трябва да изберем между старото и новото. В действителност ние трябва да изберем и двете. Какво е животът, ако не поредица преговори между старото и новото?“

За мен Сюзан Зонтаг е поредният творец, изпреварил не само собствено си време, но и онова, което обикновено е трудно – надскочила е себе си съвсем съзнателно. При получаването на Наградата за мир на германските книготърговци тя поставя въпроси, които са актуални и днес, касаещи редица дефицити на съвремието ни, сред които основен е емпатията:

„Литературата може да засили способността ни да заплачем за хора, които са различни от нас и не ни принадлежат. Кои щяхме да бъдем, ако не можем,  поне временно – да забравим за себе си? Кои щяхме да бъдем, ако не можем да се учим? Ако не можем да прощаваме? Ако не можем да станем нещо друго – освен това, което сме?“

Хубаво е да се замислим, настина, кои щяхме да бъдем?“ 

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Йордан Марков пред Oshte.bg: Музиката възпитава и ни прави по-добри

Добрите примери: невероятната Мод Луис – история за любов или съдба