in

ЛюбовЛюбов СладкоСладко

Нова лична година: мисията възможна

Е, добре. Шампанското свърши, пиратките изгърмяха, кредитната карта почервеня от злоупотреби, но пък тази за фитнеса е на сигурно място в портфейла и е точно толкова неизползваема, колкото и кантарът под гардероба…

Добре дошли в новата 2022-а! Годината, която истерично си пожелахме да е възможно най-здравата, успешната и щастливата. Сакралният период от 12 месеца, през който ще загубим всеки излишен грам, ще увеличим доходите си поне двойно, ще спрем с цигарите, алкохола, безразборните харчове и токсичните връзки (не непременно в този ред), ще научим нов език, ще танцуваме салса, ще извървяваме тези проклети 10 хиляди крачки на ден и с абсолютна сигурност ще пращим от успех, доброта и здраве.

Чета тези редове и се усмихвам… Защото откакто се помня, винаги се повтаря съвсем същото. Изпращаме отминалата година с леко омерзение – все пак, не е удовлетворила нашите твърде човешки свръхочаквания, и се хвърляме да строим от пясъчни кули новата. И да я натоварваме с толкова изисквания и налудничави обещания и решения, че забравяме най-важното: всички мирни и хубави промени са въпрос на търпение и еволюция.

Няма как да се случат на 1-и януари. През която и да е година.

Всяка промяна е всъщност път.

Крачки, които трябва да извървим. (Е, не непременно онези 10 хиляди от телефонното приложение!) Понякога по-трудно и по-колебливо, защото промяната предизвиква и вродена несъзнателна съпротива, друг път по-леко, осмислено и на подскоци…  Но винаги трансформацията е движение! За нея няма светкавично синьо или червено хапче – всяка матрица се преборва единствено с постоянство.

Иначе онези твърде резки движения – революциите – винаги вземат жертви. Жертваме нерви, жертваме отношения, жертваме здраве, любов, приятелства и самоуважение, разсичаме в бързината уж Гордиеви възли, които с малко повече търпение сме могли просто да развържем… Избождаме очи, вместо внимателно да изпишем вежди. И ако някой твърди, че има такова нещо като „мирна революция“, просто никога не е бил бунтар и не е тръгвал на абордаж срещу статуквото.

Няма революция без ценоразпис, а колкото до съдбата, тази пословична фръцла – повярвайте, надали й пука точно в този момент защо шефът ви е пълно недоразумение или защо цените в супера са полудели, ипотеката ви убива, дънките от миналото лято се вдигат едва до бедрата ви, половинката ви чати скришом нощем, пък шоколадът е само на една трепереща ръка разстояние, нали… На този мил фон: Ковид статистики, политически недомислици, какво-става-с-тока-по-дяволите и прочие детайли от непосилната тежест (да ме прощава Кундера) на битието.

След като друснем патетично паласки на Дунавското хоро, май всичко си е по старому…

И така, докъде стигнахме?

Вероятно до онова прословуто заключение на Марк Твен, че новата година сама по себе си не променя нищо и всичките ни решения и „резолюции“ накуп нямат особен смисъл.

Но това е твърде тъжен финал на празничната ни еуфория и в никакъв случай не е работещо решение за влизане в работния, сивкав януари.

А и как да се откажем от неистовото ни желание за по-добър живот, което, в крайна сметка, остава с нас дори на смъртното ложе?

Затова аз ви предлагам друго.

Да не влизаме вътре в себе си „въоръжени до зъби“ (колкото и да харесвам поетичната мисъл на Валери Петров), да не се изтезаваме, да спрем да си припомняме новогодишните екстремни решения и в никакъв, ама в никакъв случай да не се обръщаме назад с гняв, срам или вина. Нищо не е толкова пагубно като тези призраци от мазето на нашите спомени и тревоги.

И вместо да тръгваме на война вътре в себе си, защо не се пробваме, поне веднъж, да се заобичаме?

Да, правилно прочетохте.

Да се заобичаме. С всичките ни несъвършенства, с огромното ни ремарке от минали грешки, с тоновете съмнения и с цялата ни екзситенциална несигурност в тези и без това шантави времена.

Да се погледнем честно и да се приемем. Без да се опитваме да изтрием това настръхнало човече в огледалото или да го прерисуваме с едри щрихи – това би било равносилно на самоубийство. А бавно, с търпение и с любов, да почнем да бродираме по този образ, да му помагаме, да го насочваме – да се обърнем усмихнато към това дете вътре в нас, защото на него и без това му е писнало от житейски шамари. Няма смисъл отново да му се караме и да го пращаме наказано в ъгъла.

По-добре му простете за всички бели и го похвалете за всички успехи. И му кажете да диша. Важно е да се диша.

И така – без пресата на свръхочакванията, без разрушителните срам, самоненавист, вина, може да покажете на това прохождащо Аз колко е хубава, например, природата. Как един час разходка в гората е толкова по-вдъхновяващ от въргаляне на изтърбушения диван!

Може също така да сготвите на това уморено от живота дете една истинска, „бавна“ домашна вечеря – с вкусове, цветове и аромати от сергиите на пазара, и, повярвайте, тя няма да ви донесе килограми, а радост. Откога не бяхте готвили „жива“ храна само и единствено за себе си? Не защото трябва, а защото сетивата ви са готови за пробуждане? Сами ще установите, без излишни забрани, че все по-рядко ще ви се яде чипс…

И не, фитнес картата не ви е враг, който ви дебне, за да ви вменява вина – просто идете до залата, когато сте напълно готови и започнете с нещо наистина простичко. Никой не очаква от вас стоманени коремни плочки или пък задник, отричащ земната гравитация и възрастта. Ако пък очаква: още по-зле за него. Хората се променят с годините, телата ни – също. Инфантилно е да не можеш да проумееш това.

Харесва ви бягащата пътечка? Чудесно! Пуснете си музика, която ви вдъхновява и тичайте, ама не все едно сте подгонени от гузна съвест, а така, както тичахте напролет като малки деца, когато някакво усещане за радост, пробуждане, вятър и живот, не ви позволяваше просто да стоите на едно място!

Спомняте си и това време, нали? То е в ДНК-то на таланта ви за щастие…

Мога да продължа до безкрай, но вече казах най-важното: промяната е движение.

Стъпка по стъпка ще видите как тази любов към самите вас почва естествено да прелива и към околните. Няма как да им дадете нещо, ако самите вие първо не го притежавате, нали? Обичта към всички останали започва първо във вас и към вас. Друг път просто няма.

И пак тази нова самооценка ще ви научи да казвате „Не“, когато някой иска най-безогледно да отнеме от светлината ви. Ще се махнете от омразния офис и ще потърсите нова пътека, ще напуснете опустошаваща връзка, защото знаете, че заслужавате повече, ще спрете да задържате гняв и обида, защото искате да влизате в себе си като в храм…

Но всичко това, уверявам ви, не може да стане изведнъж, след словото на президента. Достатъчно е просто да потеглите по пътеката, когато решите сами.

Всеки миг е подходящ за вашата лична Нова година!

И един ден ще усетите как казвате „сбогом на оръжията“, просто защото сте спечелили най-важната битка.

„Вчера бях умен и исках да променям света“, твърдял е несравнимият Мевляна Джелаледин Руми. „Днес съм мъдър и затова променям себе си.“

КАКВО МИСЛИШ?

9 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Най-успешните брандове на звездите

10 правила за спестяване на пари, които богатите хора следват