in

ЛюбовЛюбов СладкоСладко

Нова лична година: мисията възможна

Е, добре. Шампанското свърши, пиратките изгърмяха, кредитната карта почервеня от злоупотреби, но пък тази за фитнеса е на сигурно място в портфейла и е точно толкова неизползваема, колкото и кантарът под гардероба…

Добре дошли в новата 2022-а! Годината, която истерично си пожелахме да е възможно най-здравата, успешната и щастливата. Сакралният период от 12 месеца, през който ще загубим всеки излишен грам, ще увеличим доходите си поне двойно, ще спрем с цигарите, алкохола, безразборните харчове и токсичните връзки (не непременно в този ред), ще научим нов език, ще танцуваме салса, ще извървяваме тези проклети 10 хиляди крачки на ден и с абсолютна сигурност ще пращим от успех, доброта и здраве.

Чета тези редове и се усмихвам… Защото откакто се помня, винаги се повтаря съвсем същото. Изпращаме отминалата година с леко омерзение – все пак, не е удовлетворила нашите твърде човешки свръхочаквания, и се хвърляме да строим от пясъчни кули новата. И да я натоварваме с толкова изисквания и налудничави обещания и решения, че забравяме най-важното: всички мирни и хубави промени са въпрос на търпение и еволюция.

Няма как да се случат на 1-и януари. През която и да е година.

Всяка промяна е всъщност път.

Крачки, които трябва да извървим. (Е, не непременно онези 10 хиляди от телефонното приложение!) Понякога по-трудно и по-колебливо, защото промяната предизвиква и вродена несъзнателна съпротива, друг път по-леко, осмислено и на подскоци…  Но винаги трансформацията е движение! За нея няма светкавично синьо или червено хапче – всяка матрица се преборва единствено с постоянство.

Иначе онези твърде резки движения – революциите – винаги вземат жертви. Жертваме нерви, жертваме отношения, жертваме здраве, любов, приятелства и самоуважение, разсичаме в бързината уж Гордиеви възли, които с малко повече търпение сме могли просто да развържем… Избождаме очи, вместо внимателно да изпишем вежди. И ако някой твърди, че има такова нещо като „мирна революция“, просто никога не е бил бунтар и не е тръгвал на абордаж срещу статуквото.

Няма революция без ценоразпис, а колкото до съдбата, тази пословична фръцла – повярвайте, надали й пука точно в този момент защо шефът ви е пълно недоразумение или защо цените в супера са полудели, ипотеката ви убива, дънките от миналото лято се вдигат едва до бедрата ви, половинката ви чати скришом нощем, пък шоколадът е само на една трепереща ръка разстояние, нали… На този мил фон: Ковид статистики, политически недомислици, какво-става-с-тока-по-дяволите и прочие детайли от непосилната тежест (да ме прощава Кундера) на битието.

След като друснем патетично паласки на Дунавското хоро, май всичко си е по старому…

И така, докъде стигнахме?

Вероятно до онова прословуто заключение на Марк Твен, че новата година сама по себе си не променя нищо и всичките ни решения и „резолюции“ накуп нямат особен смисъл.

Но това е твърде тъжен финал на празничната ни еуфория и в никакъв случай не е работещо решение за влизане в работния, сивкав януари.

А и как да се откажем от неистовото ни желание за по-добър живот, което, в крайна сметка, остава с нас дори на смъртното ложе?

Затова аз ви предлагам друго.

Да не влизаме вътре в себе си „въоръжени до зъби“ (колкото и да харесвам поетичната мисъл на Валери Петров), да не се изтезаваме, да спрем да си припомняме новогодишните екстремни решения и в никакъв, ама в никакъв случай да не се обръщаме назад с гняв, срам или вина. Нищо не е толкова пагубно като тези призраци от мазето на нашите спомени и тревоги.

И вместо да тръгваме на война вътре в себе си, защо не се пробваме, поне веднъж, да се заобичаме?

Да, правилно прочетохте.

Да се заобичаме. С всичките ни несъвършенства, с огромното ни ремарке от минали грешки, с тоновете съмнения и с цялата ни екзситенциална несигурност в тези и без това шантави времена.

Да се погледнем честно и да се приемем. Без да се опитваме да изтрием това настръхнало човече в огледалото или да го прерисуваме с едри щрихи – това би било равносилно на самоубийство. А бавно, с търпение и с любов, да почнем да бродираме по този образ, да му помагаме, да го насочваме – да се обърнем усмихнато към това дете вътре в нас, защото на него и без това му е писнало от житейски шамари. Няма смисъл отново да му се караме и да го пращаме наказано в ъгъла.

По-добре му простете за всички бели и го похвалете за всички успехи. И му кажете да диша. Важно е да се диша.

И така – без пресата на свръхочакванията, без разрушителните срам, самоненавист, вина, може да покажете на това прохождащо Аз колко е хубава, например, природата. Как един час разходка в гората е толкова по-вдъхновяващ от въргаляне на изтърбушения диван!

Може също така да сготвите на това уморено от живота дете една истинска, „бавна“ домашна вечеря – с вкусове, цветове и аромати от сергиите на пазара, и, повярвайте, тя няма да ви донесе килограми, а радост. Откога не бяхте готвили „жива“ храна само и единствено за себе си? Не защото трябва, а защото сетивата ви са готови за пробуждане? Сами ще установите, без излишни забрани, че все по-рядко ще ви се яде чипс…

И не, фитнес картата не ви е враг, който ви дебне, за да ви вменява вина – просто идете до залата, когато сте напълно готови и започнете с нещо наистина простичко. Никой не очаква от вас стоманени коремни плочки или пък задник, отричащ земната гравитация и възрастта. Ако пък очаква: още по-зле за него. Хората се променят с годините, телата ни – също. Инфантилно е да не можеш да проумееш това.

Харесва ви бягащата пътечка? Чудесно! Пуснете си музика, която ви вдъхновява и тичайте, ама не все едно сте подгонени от гузна съвест, а така, както тичахте напролет като малки деца, когато някакво усещане за радост, пробуждане, вятър и живот, не ви позволяваше просто да стоите на едно място!

Спомняте си и това време, нали? То е в ДНК-то на таланта ви за щастие…

Мога да продължа до безкрай, но вече казах най-важното: промяната е движение.

Стъпка по стъпка ще видите как тази любов към самите вас почва естествено да прелива и към околните. Няма как да им дадете нещо, ако самите вие първо не го притежавате, нали? Обичта към всички останали започва първо във вас и към вас. Друг път просто няма.

И пак тази нова самооценка ще ви научи да казвате „Не“, когато някой иска най-безогледно да отнеме от светлината ви. Ще се махнете от омразния офис и ще потърсите нова пътека, ще напуснете опустошаваща връзка, защото знаете, че заслужавате повече, ще спрете да задържате гняв и обида, защото искате да влизате в себе си като в храм…

Но всичко това, уверявам ви, не може да стане изведнъж, след словото на президента. Достатъчно е просто да потеглите по пътеката, когато решите сами.

Всеки миг е подходящ за вашата лична Нова година!

И един ден ще усетите как казвате „сбогом на оръжията“, просто защото сте спечелили най-важната битка.

„Вчера бях умен и исках да променям света“, твърдял е несравнимият Мевляна Джелаледин Руми. „Днес съм мъдър и затова променям себе си.“

КАКВО МИСЛИШ?

9 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

One Comment

Най-успешните брандове на звездите

10 правила за спестяване на пари, които богатите хора следват