in

Елена Панайотова: Древните истории решават съвременни проблеми, защото са портал във времето

елена панайотова

Елена Панайотова е магистър по театрални изкуства от НБУ, специализирала е европейска култура и история в Университета в Амстердам и театрална антропология в Один театър в Дания. Дълги години преподава актьорско майсторство в Академията за изкуства в Утрехт, Холандия, а от шест години в департамент „Театър“ към НБУ. Съоснователка и председателка на управителния съвет на фондация „Ден Гри“, която създава международни творчески събития и образователни програми. Проектите, които ръководи в сферата на изкуството и образованието, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. Панайотова има множество награди като театрален режисьор и спектаклите ѝ са били част от различни европейски фестивали през последните двадесет години. Вижте какво разказа тя за себе си и работата си пред Oshte.bg:

Г-жо Панайотова, вие поставяте за първи път на българска сцена персийския епос „Шахнаме“. Какво ви вдъхнови?

„Шах-наме“ в превод означава „Книга на царете“, епосът е писан 30 години и разказва до-ислямската история на древен Иран, като изиграва изключителна роля за запазване на персийската култура, език и фолклор, и на най-древната религия в света – зороастризма. Книгата е литературен шедьовър и е в списъка на ЮНЕСКО за „Шедьоври в устното и нематериално наследство на човечеството“, а през 2020 г. бе обявена за година на Фердоуси и се отбелязаха 1000 години от създаването ѝ.

Идеята се зароди в тази 2020 г. в ситуация на пандемия и затворен свят, водена от моя копнеж и любопитството за пътуване, откриване на нови светове и следи на древните. Създавайки спектакъла, още не подозирах, че той ще ни отведе в Техеран някъде по следите на прабългарите. Древните текстове винаги са ме удивлявали със своите истории, в които има скрита частица от мъдростта на предците ни. Още като студентка силно ме впечатли спектакъла на Питър Брук върху индийския епос „Махабхарата“, по-късно поставих някои от най-древните литературни произведения в човешката история „Египетска приказка за сърцето“ (2010) и „Гилгамеш“ (2018)  по едноименния шумерски епос и като че ли „Шахнаме“ беше естествено продължение.

В спектакъла има универсални човешки кодове. Лично аз отдавна не бях гледала толкова позитивни послания. Какво друго ни носи древният дух от едни отминали времена?

Спектакълът „Шахнаме: Сказание за Зал“ разказва за обществени и политически ситуации, които са актуални и повтарящи се и до днес. И тези древни истории всъщност съдържат решения на всички съвременни проблеми, стига да имаме сетивата да ги различим. Древните текстове са вид портал във времето, даващ достъп до един изчезнал свят, където се пази ключът към отвъдсетивната истина и мъдрост на човечеството. „Шахнаме“ не е просто фолклор, много от разказите са за исторически съществували личности. Нашият спектакъл разказва история за раждането на Зал, отхвърлен от бащата и отгледан от митичната птица пазител Симург. По-късно Зал е реабилитиран и заема ролята си на ирански цар, но влюбвайки се в индийската принцеса Рудабе, е принуден да се бори за любовта си и да преодолява политически препятствия.

Една история, прототип на „Ромео и Жулиета“, обаче с позитивен финал, в която различията са преодолени с преговори, водени от жена и взаимна проява на човечност. Според персийските поети истината е това, което днес наричаме свобода, а мъдростта е пазачът на човешката душа, живот и дух. Смятам, че е наложително да говорим чрез изкуството за тези теми, които започват да изчезват от съвременния кръгозор на младите хора. Историите, които разказваме в театъра, могат да балансират фрагментарността и разпадащите се ценности на света, в който живеем.

Бяхте и на посещение в Техеран, където сте имали доста приключения. Бихте ли ни разказали…

През февруари посетихме Техеран, за да открием със спектакъла „Шахнаме: Сказание за Зал“ юбилейното 40-то издание на престижния международен театрален фестивал „Фаджр“. В програмата на фестивала са участвали световно известни режисьори като Еуженио Барба, Ромео Кастелучи, Томас Остремайер. За първи път спектакъл на български режисьор бе поканен да открие международната програма. Играхме в „Шангелаж“ театър, който е най-старият театър в Иран с уникална архитектура. След спектакъла генералният директор по въпросите за културно сътрудничество в Иран, г-н Али Киани, покани екипа ни на обяд и отправи покана за бъдещо сътрудничество.

Спектакълът ни беше отбелязан от иранските медии и бе на първа страница в „Техеран таймс“. Публика и журналисти възторжено коментираха ритуалната природа на спектакъла и го намираха за вид сакрален източен театър. В дните след представлението хора от публиката разпознаваха актьорите и ги спираха на улицата, за да ги поздравят. В 125-годишната история на дипломатически отношения между България и Иран за първи път се реализира подобен обмен на български артисти – групата ни включваше 18 човека. Прекрасно е, когато една независима продукция постигне такъв ефект на междукултурен обмен.

Николай Иванов взе Аскеер за „Шахнаме: Сказание за Зал“. Бихте ли ни разказали нещо повече за музиката в спектакъла?

Тази година Николай Иванов получи както награда „Аскеер“, така и наградата на Съюза на българските артисти „Икар“. Освен това Юлиян Табаков получи номинация „Аскеер“ за костюми, а аз номинация на Столична община за ярки постижения в областта на изкуство за 2021 г. И костюмите, и музиката са изключителни. Николай е един от най-големите познавачи на източна музика и заедно с Марина Великова, която свири на живо в спектакъла, са основатели на етно-джаз групата „Ом“ и участници в онзи единствен концерт на Еверест, който влезе в книгата на Гинес. За мен беше важно да открием най-простия начин да разкажем историята, като останем верни на идеята за древния певец-разказвач, който винаги е бил акомпаниран от музикант.

В спектакъла има четец, който води действието, изигран прекрасно от актьора Добрин Досев и акомпаниран с вокал и звук на източни музикални инструменти, изпълнявани от Марина Великова. Има екип от актьори, изпълняващи ролите на основните персонажи, и група от студенти, влизащи в различни групови роли на тълпа, звездобройци или танцуващи робини. В музиката се преплитат древно ирански и индийски мотиви със звука на живо на класически фагот и пеене на мантри и рага.

Два месеца Марина се учи за свири на иранския ударен „даф“, а актрисата Ралица Стоянова, която играе принцесата Рудабе, да танцува индийски „катак“. Целият спектакъл в простотата си изисква синхронизация и музициране като в един вид „прото-опера“. Изключително завладяващия ефект на музиката и големият интерес към нея, ни кара да обмисляме издаване на компакт диск. И нека добавя, че се запознах с Николай и Марина в Индия на един техен концерт преди десет години. Така, че действително няма случайни срещи в живота.

Четиринадесет години сте редовен преподавател по театър в Университет за изкуства в Утрехт, Холандия, а от пет години в департамент „Театър“ в Нов български университет. Какви са днешните млади хора в изкуството и защо искат да се занимават с театър?

Днешните млади хора са различни от тези преди петнайсет години, както и има разлика според културния им контекст. Младите хора в Холандия, са много по-целенасочени и прагматични, студентите от НБУ, с които се срещам първоначално идеализират професията артист и после по време на обучението се сблъскват с факта, че това е свързано с много труд и натрупване на комплексни умения. Някои отпадат по пътя, защото само желанието да бъдеш известен не е достатъчно, за да мотивира избора ти.

Тези, които продължават, са движени от любопитство към играта, влизането в роли, възможността да изразяваш творческата си същност, да следваш страстта си да бъдеш артист, да изразиш различността си, да заразяваш публиката. В един свят, който ще бъде напълно технологизиран и общуването ще е преобладаващо дигитализирано, театърът ще остава като остров, в който магията на човешкото преживяване и общуване ще продължава да се реализира в споделено пространство. И вероятно това подсъзнателно привлича младите хора към театъра като територия на автентично битуване.

Освен с провокативно творчество, сте популярна и с отдаденоста си към една изключително благородна кауза. Проектът ви „Театър и образование“ изгражда театрална академия за деца в риск в Широка Лъка. Как се случи всичко?

Всичко стартира с проект „Лятна театрална академия за деца в риск – с. Ш. Лъка“ и прерасна в международна програма и в Кения. В далечната 2002г. бяхме основали с мои колеги фондация „ДЕН ГРИ“ и спечелили артистичен проект, който да реализираме в село Ш. Лъка, и тогава срещнах там един английски бизнесмен, който регулярно даряваше храна в Дома за деца, лишени от родителски грижи в селото. Говорихме за нуждата им от духовна храна и решихме да започнем с малък проект по линия на театър и образование. Тази среща се превърна в изключително успешно дългогодишно сътрудничество, което ми позволи да усъвършенствам програмата всяка година.

През 2010 г. друг английски бизнесмен попадна на фестивално събитие в Ш. Лъка и силно впечатлен ме попита мога ли да изнеса това, което правя в Кения. Така проектите прераснаха в ясна програма за работа с деца, разпределени в пет творчески ателиета: куклен театър, театъра на маската, танцови игри, музика и визуални изкуства, с допълнителни йога и бойни изкуства. Проектите обикновено бяха в рамките на три седмици или на уикенд, три месеца и винаги завършваха с театрален фестивал. Всеки път избирах приказки от локална или далечна непозната култура, и фестивалът се случваше на открито. Живеейки между Холандия и България, въвличах и мои студенти от Академията за изкуства в Утрехт. В годините тази програма събра много съмишленици и спомоществователи. За 15 години програмата е въвлякла около 5000 деца и младежи в неравностойно положение от България, Кения и Танзания и 300 млади артисти от четири континента като са реализирани над 40 публични фестивали.

Смятам, че пътят за промяна за изоставените деца е чрез участие в театрални игри и придобиване на нови умения, даващи чувство на удовлетвореност. Чрез театъра виждах възможност да предизвикаме позитивни преживявания и отключване на творческия потенциал у децата. Участието в създаване на театрален спектакъл осигурява за децата натрупване на житейски умеения, на практически опит в изразяване и себеосъзнаване. Театралната игра всъщност е изява на творческа енергия, което носи удоволствие и дава свобода на въображението, като помага личността да се развива и разцъфтява. Да играеш, означава да действаш, а всяко действие е промяна на света. Реалността е такава, каквато е във въображението и променяйки реалността чрез играта, светът се трансформира и опознава.

Очаквайте продължение на интервюто с Елена Панайотова в следващия понеделник в сайта Oshte.bg

 

Прочетете още:

„Шахнаме: Сказание за Зал“ – древният код на човечеството

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Ray-Ban

10 любопитни факта за Ray-Ban – очилата, които завладяха света

джаки кенеди

Как Джаки Кенеди поддържала красивата си кожа