in

„В очакване на Годо“ – Но кой е той? Така ли се нарича? Ще дойде ли? И има ли го изобщо?

Близо 35 години след култовия спектакъл на Леон Даниел, срещнал за пръв път родната аудитория с творчеството на бащата на абсурдизма Самюъл Бекет, „В очакване на Годо“ отново оживява на сцената на театър „Българска армия“. Но кой е Годо? Така ли се нарича? Ще дойде ли? И има ли го изобщо? А ние съществуваме ли?

„В очакване на Годо“ е първата и една от емблематичните пиеси на драматурга Самюъл Бекет

Тя е поставена през 1953 година от Роже Блен в малкия театър „Вавилон“ в Париж. Още на премиерата пиесата се превръща в сензация. Задържа се на сцената чак до 1958 г. и има над 400 представления, които са посетени от повече от един милион зрители. Две години след забележителната парижка премиера, пиесата е реализирана за първи път и във Великобритания от Питър Хол. Повечето появили се рецензии тогава са негативни. Ситуацията е преобърната от рецензиите на Харолд Хобсън и Кенет Тайнън. „В очакване на Годо“ печели призванието „Най-противоречива пиеса на годината“. Това е награда, която не е връчвана оттогава.

В началото на 60-те години на миналия век критикът Мартин Еслин използва описанието театър на абсурда, а парадигматичен пример за това понятие става пиесата на Бекет. Тъй като собственият ѝ автор никога не е предлагал насоки за разбиране, а само е отричал натрапваните тълкувания, вариантите за нейното обяснение са многобройни и равностойни.

Пиесата е една от най-знаменитите драматургични творби на всички времена

Тя е съставена от въпроси, които се разпадат, както се разпадат и възможните отговори. А смисълът? „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме“, заявява един от героите на Бекет.

Сюжетът на пръв поглед е много прост – двама скитници – Естрагон и Владимир, чакат трети и говорят какво ли не, докато се надяват да дойде въпросния Годо, когото не познават, който е по-скоро фикция, отколкото жив човек, не само за тях. Идеята поставя въпроса за необходимостта да понесеш съществуването, изгаряйки от желание да го напуснеш. В крайна сметка всеки чака своя Годо. Кой е той? Има ли го? Човешките вариации са милиарди. За Естрагон и Владимир Годо е този, който ще ги измъкне от нищетата. Накрая обаче и тази надежда избледнява, а единият от тях признава: „Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите“. Светът е място, където нищо не се случва, реално никой не идва и никой не си отива.

Драмата на Бекет търси цялото знание за битието единствено в човека. Кризата на идентичността е продължена в кризата на езика. За Бекетовите персонажи важи признанието, което авторът прави за себе си: „Нямам какво да кажа, нямам с какво да го кажа, но не мога да говоря“. Езикът не изразява личността и не съобщава нищо сигурно. Той служи просто за средство за комуникация, от която не произлиза нищо освен самота. „Първо бях затворник на другите. Така че ги напуснах. След това бях затворник на себе си. Което беше по-лошо. Така че напуснах и себе си“, споделя Бекет. А думите му отговарят на всички въпроси.

Състав:

Режисьор – Иван Урумов

Сценография и костюми – Нина Пашова

действащи лица и изпълнители

Естрагон                                            Георги Къркеланов

Владимир                                          Иван Радоев

Поцо                                                  Юлиан Вергов (гост)

Лъки                                                  Моню Монев (гост)

Момчето                                           Петър Димов (гост) / Мирослав Пашов

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

шия, врат, бръчки

Как да предотвратим бръчките по шията

петна, слънчеви петна, лице, кожа

Какво е хиперпигментация и как да третирате слънчевите петна