in

Безмилостен разрез на душата в „Каймакът на Александрия“

Снимка: menarfest.com
Снимка: menarfest.com

Това не е филм, правен за чужденци, нито може да се напъха в калъпа за „фестивално кино“. Личи още от първата минута: различният културен контекст не е поднесен по-разбираемо или снизходително, не се обяснява като на инфантилна международна публика, потънала в новите предразсъдъци на политическата коректност. Тъкмо обратното.

От първата си секунда „Каймакът на Александрия“ (Египет, Sofia MENAR Film Festival) те запраща право в жестокото сърце на бедността, терзанията и мечтите на една противоречива Александрия. И попадаш в онзи съвременен Египет – дишащ, истински, мизерен и болезнено човешки, който не може да видиш в нито една туристическа брошура.

Египет без сфинксове и пирамиди, предлагащ друг тип археологически находки. Тези в непрогледните ъгълчета на сърцето.

Отдавна не бях гледала толкова оголващ човешките слабости и едновременно емпатичен филм. Очевидно правен без почти никакъв бюджет и без особени претенции, „Каймакът на Александрия“ разчита основно на своята галерия от образи и безброй мънички истории. Да, в неговия пъстър сюжет са втъкани много отделни емоционални разкази и типажи, които дълго отекват в съзнанието после. Това е филм, чието основно богатство е сценарият – дело на режисьорката му Дина Елсалам и Ашраф Махди.

Тук виждаме застаряващия, меланхоличен поет, който обикаля улиците на Александрия в търсене на вдъхновение, a после изпада в ужас, когато превръщат негови стихове в модерна чалга. Сблъскваме се с налудничавия продавач на балони, който жадува да види още веднъж сина си, емигрант в Америка, но когато най-сетне има парите за билет, така и не успява да замине – заради липсата на виза. Влизаме в света на момичето с ужасно зрение, чиято майка не му позволява да носи очила навън – защото с тях никой мъж нямало да я поиска за жена…

Сядаме на дивана в мизерния дом на старата хаджийка, която мечтае да иде на голямо поклонение, но щом в крайна сметка тръгва, тутакси умира. Смеем се с горчивина на „оправната“ леля, която винаги държи парите си в чорапите и решава да организира „взаимноспомагателна каса“. Въздишаме с водопроводчика и нещастната му любов, ровим се в тефтера на стария вдовец и скъперник, който звъни на момичета от младостта си – само за да установи, че някои от тях вече пътуват към Отвъдното. И още, и още… А здравото въже на сюжета, което навързва всички тези образи, както и други александрийски чешити, е една изправена пред фалит компания за мармалад – нейни служители в някакъв момент са били всички тези деформирани от съдбата хора.

Филмът „Каймакът на Александрия“ е представян за комедия, но всъщност е мрачна и безпощадна сатира, в която тъмните краски често преобладават. Приканва към размисъл, натъжава и разнежва. Финалът му представлява смущаваща илюстрация на човешкото падение, която неминуемо те кара да се запиташ: наистина ли трудностите успяват да пречупят всичко човешко в нас?

И винаги ли Битът триумфира над Духа ни?

Бях убедена, че няма как всички тези отделни вълнуващи истории да се нанижат и преплетат по този някак литературен начин във филма без намесата на „писателско перо“ и се оказах права: режисьорката и сценаристка Дина Елсалам е също така автор на книги (разкази и романи), както и преподавател по литературна критика в Александрийския университет. Определя себе си като „кинаджия“ и създава истински независими филми, в които понякога е буквално „всичко“ – от продуцент до дистрибутор.

Дина Елсалам твърди, че синтезът между изкуствата е не просто допустим, а неминуем – защото една вълнуваща история може и трябва да бъде разказвана по всички възможни начини. А аз си позволявам да добавя, че ако „Каймакът на Александрия“ беше книга, щях лично да се наредя за автограф…

 

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Сутрешна йога у дома за стегнат корем

10 идеи за маникюр в класическо червено