Нина Александрова
Малките прекрасни чудеса стоят в центъра на моноспектакъла на Милко Йовчев „Списък на всички страхотни неща“ по пиесата на Дънкан Макмилан и Джони Донахю, който се играе на сцената на „Театър 199“. За идеята, за живота, за битките – вижте отговорите на този изключително талантлив актьор, който ни кара не само да се смеем и плачем, а да помирим тези две състояния, да ги приласкаем в себе си на уютно място и да ги претворим в нещо красиво и добро.
Г-н Йовчев, защо е важно да имаме списък на всички прекрасни неща?
Времето е такова, че човек лесно може да се разклати. Животът е динамичен, объркващ, а стресът е почти постоянен. Списъкът с едни прости страхотни неща помага да се „заземим“. малко по-отвисоко да погледнем на грижите и да видим, че всичко ще бъде наред.
Спектакълът е глътка въздух на фона на всички вечни теми и драматични обрати и развръзки. Същевременно разказва за проблемите и борбите на съвременния човек на средна възраст. Умишлено ли търсехте подобна симбиоза?
Ох, това със средната възраст още не мога да го приема като се отнася за мен. Приемам се за дете, което си играе на актьор, баща и глава на семейството. Темите са зададени още от автора, нашата работа беше да ги преведем за нашите реалии. Мисля си, че тази симбиоза е търсена от него, а за нас беше добре дошла.
Кое ви беше най-трудно и най-леко по време на репетициите?
Напук на очакванията ми, научаването на стотина числа, някои от които шестцифрени, не беше толкова трудна задача. Трудно ми беше да репетирам и да си представям как биха се включили хората от публиката, как биха ме провокирали те, защото този текст е изключително зависим от хората. А лесното беше да работя с Боряна. Хубаво е да имам човек, с когото сме толкова заедно, че още когато започне да ми прави бележки, аз вече съм разбрал всичко и съм се съгласил. Работата на режисьора е невидима в този формат, но е наистина значима.
Разчитате на активното участие на публиката. Това с терапевтичен ефект ли е? 🙂
За мен със сигурност. Не искам да прозвучи високопарно, но почти винаги като свърши представлението, си тръгвам с усещането, че сме се запознали и сме си станали истински близки с тези 150 човека. Най-хубавото е, че аз виждам очите на всеки човек накрая и знам, че сме обменили нещо наистина. А после само споделяме съзаклятнически усмивки, когато се срещнем случайно на улицата, като хора, които имат обща тайна. Обичам това усещане.
Разплаквате, друг път разсмивате…Така ли вървят нещата в едно семейство?
Така вървят и в живота сякаш.
Как се преодоляват кризите?
Не знам. Няма рецепта. Да поискаш помощ е първата и много важна крачка, струва ми се. Усещането, че не искам да занимавам другите с проблемите си и ги оставям да растат вътре в мен, не води до нищо добро.
Има ли неспасяеми моменти и каква цена плащаме за тях?
Искам да вярвам, че няма. Но някои оставят сериозни рани, които не се възстановяват или поне много бавно. Затова става все по-трудно да изпитваш пълно щастие, както казва героят в пиесата. И все пак, хубаво е да го живеем този живот, било то леко накуцвайки или покашляйки, ако мога да пробвам подобна метафора.
За какво си струва да живеем? И каква е цената на чудесата? Може би да съумеем да не ги загубим или да ги оценим навреме?
За нас си и за любимите си. Ужасно наивно ще прозучи, но е толкова хубаво, че сме живи, че можем да се шляем, да хапнем някаква вкусна баничка примерно или да гледаме безсмислен мач, да прочетем велика книга след дълго отлагане или просто да се наспим. Или да се целуваме. Дори да си формулирам всичките тези мисли за това интервю в момента е страшно приятно. Да, за много неща не ни стигат време, пари или сила, но всеки ден ни се случват буквално десетки супер яки неща, които биха ни липсвали, ако си представим, че ни няма и не можем вече да ги правим. И всичко това е безплатно и за доста кратко, за съжаление.
Вие имате ли списък на страхотни неща? И ако да – кога го направихте, коя е първата и последната точка от него?
Ако питате дали имам списък на хартия, много бих искал да излъжа и да кажа, че имам, но не е така. Това не ми пречи постоянно да забелязвам неща, които си формулирам и запазвам в главата си. Ако трябва да започна сега, номер едно щяха да са хората, които обичам, а последното май беше: „да вземеш такси за късо разстояние и шофьорът да е любезен въпреки това“.
