Нина Александрова
Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра „Социология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от Възраждането до наши дни. Съдбата на онези близо половин милион жени, мъже и деца, дамгосани, прогонени и системно декласирани след 9 септември 1944 г. от комунистическите власти, е подробно изследвана в книгата му „Бившите хора“ на концлагерна България“. Този впечатляващ в детайлите и прецизността си научен обзор се старае да даде думата на свидетелства от оцелелите „бивши хора“, огласявайки колкото се може по-пълно техните насилствено заглушавани досега гласове.
В изданието е отразен периодът на половин век гонения и дискриминация, в който по различни методи се отнема социалният, икономически и политически статус на поколения „недоубити буржоа“. Половин век, в който държавата се превръща в истински затвор за стотици хиляди наши сънародници. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ и работа с документите на архивите на ДС, изследователят проследява веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна трудна адаптация в рамките на Народната република България (НРБ). Стотиците страници са безпощадна хроника на времена, в които неизброими животи се оказват в железния и безмилостен юмрук на властта, които представят в дълбочина и аналитично една от най-травматичните и дълго премълчавани теми в българската история.
„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение.
В зависимост от твърдостта на характера си, но и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не сред физически репресираните те са изправени пред избор, сведен от видния икономист и политически философ Алберт О. Хиршман до „бягство, съпротива и лоялност“, към които възможности по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията. „Тези четири житейски стратегии, всъщност три, защото първата – да се напусне страната, в българския случай е изключително трудна, са с десетки подварианти, размиващи ясните очертания между тях“, обяснява доц. д.н. Мартин Иванов. Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава са в центъра на изследването му.
Макар да няма ясна нормативно-правна дефиниция, с навлязлото у нас след 1947 г. клеймо на „бившите хора“ се маркират практически всички „класово чужди елементи“:
– доскорошни индустриалци, банкери, финансисти, предприемачи, търговци;
– членове на дореволюционните политически партии (с изключение, разбира се, на БКП и сателитното й казионно крило на БЗНС);
– патриотични и националистически организации (легионери, ратници, бранници, „Отец Паисий“, ВМРО и пр.);
– чиновници от високите, средните, но често и от ниските нива на централната и местната администрация;
– дипломати;
– представители на свободните професии – лекари, юристи, инженери;
– царски офицери, полицаи, служители в службите за сигурност;
– „кулаци“ или просто нежелаещите да влязат в ТКЗС;
– духовенството, и
– голяма част от интелигенцията.
„След 9 септември у нас е проведена операция за лично обогатяване и главно – за ликвидиране на всички потенциални среди, от които би могъл да бъде застрашен властовият монопол на комунистическата партия. Или с други думи – цели се заличаването „бившите“ класи не толкова заради тяхната капиталистическа и експлоататорска природа, а заради стремежа да се разчисти всяка потенциална конкуренция за властта“, обяснява доц. д.н. Мартин Иванов.
Липсата на отчетлива правна дефиниция позволява към „бившите хора“ отговорни фактори на режима често да прибавят или да изключват хора по политически, конюнктурни, а и по чисто лични подбуди (стари вражди, заграбване на жилище и пр.). В България, наред с имуществения критерий (буржоазия, експлоататори), за дефиниране на групата властта се ръководи и от реалната или мнима опасност прослойката „да започне подривна дейност“, водена от „своя социален произход, служебно и обществено-политическо положение и антинародна дейност преди 9 септември 1944 г. или поради наказания за враждебна дейност след победата на социалистическата революция“.
Пред актива на Държавна сигурност в средата на 1948 г. Георги Димитров недвусмислено посочва „бившите хора“ като основни врагове на новата власт: „Ние сме принудени да разчистваме много и много буржоазно-капиталистически конюшни, яхъри, много гнило трябва да бъде очистено от пътя, по който върви нашето обществено развитие… Тия елементи от старо време, тия елементи, които губят почвата под краката си, тия елементи, които вече не могат и не трябва да играят никаква роля в нашия стопански и обществено-политически живот, те все повече и повече се озлобяват, тяхната ярост расте право пропорционално с нашия ръст“.
„Въпреки неясната и противоречива природа на категорията „бивши хора“ и при цялата относителност на подобни обобщения, gross modo, бихме могли да разглеждаме групата на „бившите“ като разширена и в някакъв смисъл свръхпредставителна извадка на дореволюционните български елити“, обобщава доц. д.н. Мартин Иванов. И допълва: „При едва начеващата през 30-те и 40-те години аграрна модернизация в общество, съставено три четвърти от селяни с техния все още традиционен, макар и постепенно променящ се бит и светоглед, тънкият, предимно градски (но далеч не само), слой на „елита“ се отличава не толкова по своя икономически, социален и културен, колкото по притежавания от него символичен капитал. Онези невидими и познати ни от изложението дотук символи на „различност“ като родова памет, генеалогия, фамилен дом, лайфстайл, esprit de corps, отвореност към света и пр. Все знаци, които будят завист и неприкрита враждебност сред не-елита, сдобил се след Девети с цялата власт и поддал се без особена съпротива на изкушението да си „отмъсти“ и да „накаже“ онези, различните, с меките шапки, с очилцата, спретнатите си домове и чуждите езици“.
