Пеницилинът – открит по случайност, пренебрегван от учените с години

На днешната дата през 1928 година шотландският учен Александър Флеминг прави грандиозно откритие, което завинаги променя медицината, макар и да е пренебрегнато първоначално от учените. Той открива пеницилина – известен като първият в света антибиотик.

Всичко става случайно, когато Флеминг се завръща от почивка и започва да преглежда посявките със стафилококови бактерии, които причиняват възпаление на гърлото и абсцеси. В една от тях забелязва нещо необичайно – на места се е образувал мухъл, а около него нямало бактериален растеж. Биологът установява, че в тези участъци се развива щам на бактерията Penicillium notatum. Всичко става  ясно – в мухъла се намира продукт, който потиска развитието на стафилококите.

Получените от Флеминг резултати са публикувани през 1929 г. Въпреки че откритието му е повече от революционно, е посрещнато с почти нулев интерес от академичната общност. Макар Флеминг да отчита, че пеницилинът би могъл да намери голямо приложение в медицината, за съжаление той не успява да разработи метод за пречистването му. Това е причината повече от 10 години чудодейното лечебно средство да остане незабелязано.

Английските лекари Хауърд Флори и Ернст Борис Чейн попадат на публикацията за пеницилина на Флеминг години по-късно. Двамата повтарят опита му и достигат до същите резултати. След това пречистват пеницилина и го използват върху животни. През 1941 г. експериментират и върху болни хора. Ефектът е повече от изумителен.

Малко по-късно фармацевтични компании започват да разработват технология за производството на пеницилина в големи количества. Първоначално лекарството се използва само за пострадали военни, но през 1944 г. с него се лекуват и цивилни, както във Великобритания, така и в Америка. Когато през 1945 г. войната завършва, пеницилинът намира широко приложение и в цивилния свят. И до днес той е пример за идеално съчетание от ефективност и безопасност.

Александър Флеминг става военен лекар по време на Първата световна война. Именно тогава насочва вниманието си към инфектираните рани, като забелязва, че голяма част от антисептичните средства увреждат телесните клетки дори повече, отколкото вредят на микробите. Дава си сметка, че му е необходимо лекарство, което да унищожава бактериите, без да вреди на човешките клетки.

След войната продължава да се занимава с изследванията си. През 1928 става професор по бактериология в Лондонския университет, а от 1951 до 1954 е ректор на Единбургския университет.