Безмилостен разрез на душата в „Каймакът на Александрия“

Това не е филм, правен за чужденци, нито може да се напъха в калъпа за „фестивално кино“. Личи още от първата минута: различният културен контекст не е поднесен по-разбираемо или снизходително, не се обяснява като на инфантилна международна публика, потънала в новите предразсъдъци на политическата коректност. Тъкмо обратното.

От първата си секунда „Каймакът на Александрия“ (Египет, Sofia MENAR Film Festival) те запраща право в жестокото сърце на бедността, терзанията и мечтите на една противоречива Александрия. И попадаш в онзи съвременен Египет – дишащ, истински, мизерен и болезнено човешки, който не може да видиш в нито една туристическа брошура.

Египет без сфинксове и пирамиди, предлагащ друг тип археологически находки. Тези в непрогледните ъгълчета на сърцето.

Отдавна не бях гледала толкова оголващ човешките слабости и едновременно емпатичен филм. Очевидно правен без почти никакъв бюджет и без особени претенции, „Каймакът на Александрия“ разчита основно на своята галерия от образи и безброй мънички истории. Да, в неговия пъстър сюжет са втъкани много отделни емоционални разкази и типажи, които дълго отекват в съзнанието после. Това е филм, чието основно богатство е сценарият – дело на режисьорката му Дина Елсалам и Ашраф Махди.

Тук виждаме застаряващия, меланхоличен поет, който обикаля улиците на Александрия в търсене на вдъхновение, a после изпада в ужас, когато превръщат негови стихове в модерна чалга. Сблъскваме се с налудничавия продавач на балони, който жадува да види още веднъж сина си, емигрант в Америка, но когато най-сетне има парите за билет, така и не успява да замине – заради липсата на виза. Влизаме в света на момичето с ужасно зрение, чиято майка не му позволява да носи очила навън – защото с тях никой мъж нямало да я поиска за жена…

Сядаме на дивана в мизерния дом на старата хаджийка, която мечтае да иде на голямо поклонение, но щом в крайна сметка тръгва, тутакси умира. Смеем се с горчивина на „оправната“ леля, която винаги държи парите си в чорапите и решава да организира „взаимноспомагателна каса“. Въздишаме с водопроводчика и нещастната му любов, ровим се в тефтера на стария вдовец и скъперник, който звъни на момичета от младостта си – само за да установи, че някои от тях вече пътуват към Отвъдното. И още, и още… А здравото въже на сюжета, което навързва всички тези образи, както и други александрийски чешити, е една изправена пред фалит компания за мармалад – нейни служители в някакъв момент са били всички тези деформирани от съдбата хора.

Филмът „Каймакът на Александрия“ е представян за комедия, но всъщност е мрачна и безпощадна сатира, в която тъмните краски често преобладават. Приканва към размисъл, натъжава и разнежва. Финалът му представлява смущаваща илюстрация на човешкото падение, която неминуемо те кара да се запиташ: наистина ли трудностите успяват да пречупят всичко човешко в нас?

И винаги ли Битът триумфира над Духа ни?

Бях убедена, че няма как всички тези отделни вълнуващи истории да се нанижат и преплетат по този някак литературен начин във филма без намесата на „писателско перо“ и се оказах права: режисьорката и сценаристка Дина Елсалам е също така автор на книги (разкази и романи), както и преподавател по литературна критика в Александрийския университет. Определя себе си като „кинаджия“ и създава истински независими филми, в които понякога е буквално „всичко“ – от продуцент до дистрибутор.

Дина Елсалам твърди, че синтезът между изкуствата е не просто допустим, а неминуем – защото една вълнуваща история може и трябва да бъде разказвана по всички възможни начини. А аз си позволявам да добавя, че ако „Каймакът на Александрия“ беше книга, щях лично да се наредя за автограф…