Нина Александрова
Франсоаз Долто е една от големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Трудовете й са станали класически, а оригиналният й принос към познанието за дълбинното у човека е извън всякакво съмнение. Долто завършва медицина и специализира детска психиатрия. Подлага се на психоанализа още преди да се омъжи и да роди трите си деца, след което посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата, като едновременно практикува, пише и активно поддържа детската кауза. За нея децата са над всичко.
Идеите си развива в дипломната си работа „Психоанализа и педиатрия“ и в книгите си „Детство“, „Каузата на децата“, „Всичко е език“, „Евангелието и рискът от психоанализата“, „Играта на желанието“, „Трудно е да се живее“. Долто написва и „Каузата на юношите“, където продължава анализа си на съзряването на човешкото същество. А „Когато родителите се разделят“ е задълбочен анализ на трудностите, изживявани от децата на разведени родители. Последователка на Фройд, съратничка и приятелка на Жак Лакан, макар и да е една от основателките на Парижката психоаналитична школа, Долто трудно може да бъде причислена към определена тенденция – тя заема в науката свое собствено самобитно място.
Прочута е и с уникалното си чувство за хумор, както и с умението си да свежда психоаналитичната теория до съдържание, достъпно за всеки родител. Франсоаз вярва, че човешкото същество трябва да напредва и ако не го прави, е обречено да изостава и да не се развива. Ключът към регресията тя вижда в обговарянето: „Човекът е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи, изразява неутолимото му желание да се среща с другия и да общува с него, бил той подобен или различен от него“.
Още като малка Франсоаз си обещава – да се постарае никога да не забравя какво е да си дете. До края на живота си никога не се отнася към малките като към безпомощни същества. Убедена е, че децата сами трябва да решат дали имат нужда от терапия. Някои от пациентите й, независимо от заплащането, което Долто получава от техните родители, трябва да й носят дребни нещица като символична благодарност – клонка, камъче и др. Най-важната й теоретична идея се ражда благодарение на рисунките на малките й пациенти. Тя стига до извода, че спонтанната илюстрация отразява подсъзнателната представа на детето за собственото му тяло, дава израз на преживяванията и чувствата, за които то все още не умее да разказва.
По-късно, когато става детски психоаналитик, тя продължава да твърди, че дори детето, което току що се е появило на бял свят, е личност – не е собственост на родителите си, неговите желания и мнения трябва да бъдат чути.
Франсоаз е четвъртото от седемте деца в заможното и консервативно семейство на военен инженер от Париж. Повратен момент в живота й е смъртта на 12-годишната по-голяма сестра Жаклин, която умира от рак. Франсоаз израства с усещането, че майка й не може да й прости, че тя е останала жива, а не Жаклин. Може би точно това я подтиква да намери призванието си по-късно – да помага на деца, страдащи от проблеми във взаимоотношенията в семейството.
Болката от смъртта на сестра й не отминава, дори когато Долто учи медицина. Майка й също не успява да превъзмогне загубата. Заради проблемите в семейството и чувството за вина момичето развива проблеми със съня, тревога и апатия. Франсоаз решава да се обърне към психоанализата. Преподавателят й Рене Лафорг открива, че девойката, надарената с редкия талант не само да изслушва, но и да чува, е родена, за да се занимава с психоанализа. Но решаващо влияние за решението на Франсоаз да се захване с тази наука изиграва срещата й с психоаналитичката Софи Моргенстерн – ученичка на Фройд.
По време на войната Франсоаз прави наблюдения върху развитието на бебетата. Тя забелязва колко важни са думите за малките деца. Според нея те дори разбират много повече, отколкото си мислят възрастните. Младата психоаналитичка обръща внимание на това, че общуването е важно за детето още от първия му ден, че огромно значение за него има телесният контакт с възрастните.
През 1942 г. Франсоазсе омъжва за Борис Долто – руски лекар, който след Октомврийската революция напуска родината си.
С времето Франсоаз започва да отделя все повече внимание на децата, страдащи от психоза, и в тази област прави истинска революция, като им връща субективността. „Не вярвам в психотичните състояния. Или поне в тяхната фаталност. За мен децата с аутизъм са рано узрели деца, с които не говорят за това, което е важно за тях. Това важно нещо е могло да се случи в първите дни от живота им, още в родилния дом – например, на детето не му казват, какъв страх изпитва майката, когато ражда, а бащата не е до нея, или че то е нежелано, или че семейството е искало момиче, а се е родило момче, или че има някакъв друг проблем, който не засяга детето, но майката постоянно си мисли за него“, смята Долто.
През 1979 г. заедно със свои съмишленици тя създава нар. Зелена къща – място, където деца и възрастни могат да общуват свободно без строги правила. В къщата ходят и бъдещи родители. Там живеят и деца като в приют, а към игрите им се включват други, новодошли. Мястото прилича на терапевтична комуна. Най-важното в работата на Зелената къща е това, че там се създават условия за комуникация между хора от всякакви възрасти – според Долто това е най-ценното в съзряването на детето.
„Аз обичам хората – това е всичко. Обичам еднакво и децата, и възрастните. Обичам децата за това, че са хора. Заради същото обичам и техните объркани родители“, споделя Франсоаз.
През 2011 г. и в България се създава пространство, наречено Зелената къща, адаптирало идеите на Долто, където се посрещат бебета, деца със специфични потребности, техните семейства. Говори се за психоанализа, за единен подход и формиране. Психоаналитик ръководи екип от логопеди, специални педагози и психолози. Моделът на насочване наподобява познатите във Франция медико-психо-педагогически центрове. От 2012 г. се провежда ежегодно и друго събитие – „Дните на Франсоаз Долто в България“, които имат за цел да популяризират нейните идеи сред различни специалисти, студенти и родители, да се говори за психоанализа с бебета (преждевременно родени). Всяка година в рамките на работни ателиета се разискват различни въпроси, отразяващи както съвременни теоретични и клинични изследвания, така и практически проблеми, видяни през практиката и учението на Франсоаз Долто. Гост-лектори са били френските психоаналитици Мириам Сежер, Георги Кацаров, Назир Хамад, Анемари Хамад, Клод Шодер, Катерин Долто (дъщеря на Франсоаз Долто), Силвиан Джиампино, Мари-Клер Буснел, Мари-Кристин Лазник.
Заветите на Франсоаз Долто накратко:
„За да накараме детето да разбере, че действителността не е такава, каквато си я въобразява, трябва да го въведем в езика. Но не като мърморим, наставляваме, забраняваме и наказваме, а като разясняваме, упътваме, даваме личен пример. Като се държим с децата си почтително, като с равни на нас субекти. Защото те са такива, те не са просто обект на обсъждане и възпитание“.
„Образование, което се състои в това да караш учениците да предъвкват знанието на учителя, което той е получил от други възрастни, е перверзия. „Ако ми кажеш това, което вече знам, ще ти пиша добра оценка“. Това е върхът на педагогическото безумие“.
„Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозависимостта между хората съществува и е присъща на човека, но ако се изразява в изнудване и заплахи, тя руши доверието на детето към неговите родители, както и собственото му доверие в себе си. Да възпитаваш означава да учиш на самостоятелност“.
„Никога не трябва да заклеймяваме момченце, което се захваща да подрежда или да глади, с коментара, че това е женска работа. Същото се отнася и за момиченце, което иска да кове пирони. Всякакви подобни действия представляват за детето, което ги имитира, израз на неговото съревнование с родителите. Това съперничество му позволява да се изгради и да добие познание за своите възможности“.
„Капанът в отношението между родители и деца е невъзможността да се признаят истинските потребности на детето, една от които е свободата. Дали си е изяло всичко, дали се е изакало – семейството се занимава с тези неща, но по-важното е да се даде сигурност и самостоятелност на детето възможно най-рано. То има нужда да се чувства „обичано, докато става“ все по-уверено в пространството, от ден на ден все по-свободно, да бъде оставено да изследва чрез своя личен опит и взаимоотношения с връстниците си. Много отрано днес вече няма кой да предпазва детето в обществото, затова то трябва да се научава чрез собствен опит да разбира своите потребности и да се предпазва от опасностите, като ги опознава. Трябва да съумее да бъде „майка на себе си“ от две-тригодишна възраст, а от шестгодишно вече да стане и „баща на себе си“, което значи – да може да участва, у дома и в обществото, във всичко, което се отнася за него. Доверието между родители и деца трябва да бъде взаимно и пълно. Всяко дете има доверие на своите родители, но обратното е рядкост“.
„Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата си“.
„Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост. Така то започва да има собствена позиция“.
