Нина Александрова
Те са брат и сестра. И двамата пишат за Добруджа, но имат съвсем различен стил. Навръх 24 май избрахме българи, които не само са отдадени на думите, но и на съхранение на изконно българското. Още от дете Стефка Станчева изпитва афинитет към книгите, затова съвсем естествено решава да учи библиография и библиотекознание, а след това продължава с българска филология, после с журналистика и педагогика. Дългогодишен преподавател е по български език и литература. “Добруджанският феникс” (издателство “Лемур”) е дебютният й роман. С него се връща към корените си, дълбоко в сърцето на Златна Добруджа. Добри Станчов е автор на книгата “Белези от рая” (издателство “Лемур”), която ни пренася в Добруджа през 30-те години на миналия век и ни разказа за вечния стремеж към истината и силата на любовта. Издадена е и новелата му “Клето злато”. Читателите вече го познават под псевдонима Дого Танкарт, с който пише приключенски романи и сборници с разкази.
Важно е поколенията да пренасят спомените на предците си, наследството за род и език
Г-н Станчов, как се заражда идеята за една книга – първо ви хрумва заглавието, историята или героите?
Всеки път е различно в зависимост от това, което ми е грабнало интереса и съответно търся начин да разкажа. Понякога това е самата история, около която градя образите, друг път героите, които оживяват в съзнанието ми и сами си създават атмосферата. А когато се засяга исторически период, тогава и събития и герои са положени в основата на идеята. Това, което със сигурност мога да кажа за моите творби е, че заглавието идва най-трудно и обикновено последно.
Правите ли предварителни проучвания за книгите си?
Като читател не искам дадена книга да ми налива безвкусни мъдрости, да ме хваща за гърлото и задушава или да ходя цял месец разтърсен, а да ме изпрати в един различен от моя свят и да науча нещо ново, нещо истинско. Затова и за всяка история, било то разказ или роман, аз отделям много време, за да се подготвя и запозная с мястото където ще се развива действието, с привичките на обитателите му, с всичко, което да ме доближи най-точно до тамошната реалност. Донякъде се получава, че пиша това, което искам да прочета.
Така например за приключенските ми романи се наложи да науча имената и устройството на ветроходите, флората и фауната на Карибите, теченията на морета и океани. Дори си поръчах три книги от Англия, за да се запозная с пиратския жаргон и да науча малко “До̀рик” – шотландски диалект, на който говори един от героите. С историите, които се развиват в България и в частност в Добруджа, ми е далеч по-лесно, защото всичко ми е пред очите. И за тях обаче ми е нужно време, докато си набавя необходимата информация.
В момента завършвам един роман в два тома, чието действие се развива по Добруджанските земи – от речния бряг на град Тутракан до морския на град Каварна. Личната история на главните ми герои се разиграва на фона на сложния исторически период преди освобождението на България – животът и събитията по време на Априлското въстание (1876), както и Каварненското въстание (1877), което се явява последната съпротива по Българско срещу черкези и башибозук. Именно поради тези исторически събития и реални личности, ми се наложи да преровя купища сайтове и книги – и художествена и краеведска литература.
Вярвам, че предварителните проучвания и подготовка са задължителни и важна част от изграждането на всяка книга.
Защо са важни думите и по-добър ли е четящият човек?
Важни са, защото чрез тях даваме излаз на нашите мисли и изразяваме чувствата си. Това в пълна сила важи и за героите в книгите. Както и да си представям един герой в началото, когато той проговори от белия лист, отделя се от мене и прави каквото си науми, за да постигне целите си. Ето защо диалозите във всяка творба са изключително важни, защото не разказвачът, а героят сам може да изрази своята любов или омраза, да си помогне или навреди с подбора на думите, с които си служи – така като е и в реалния живот.
А дали четящият човек е по-добър? Ами… със сигурност има жени, които не са прочели и една книга в живота си, а са майки орлици, както и мъже, изчели цели библиотеки, за да се превърнат в престъпници. Не бих казал, че четящият човек е по-добър от нечетящия, а по-богат заради местата и световете, които е посетил, заради хората, в която кожа е живял.
“Белези от рая” ни пренася в Добруджа през 30-те години. Трябва ли да помним миналото, да се връщаме към него за опора?
Човек може да си съчини бъдещето и дори да го моделира във фантазията си, но ние идваме от миналото, от някаква реалност, която все някой помни. И като място, където някъде назад във времето са посети корените ти, да, в много случаи може да служи и за опора. Мисля, че е важно поколенията да пренасят спомените на предците си, наследството за род и език, за събития и личности, които са оставили следа след себе си. Само така би могло да се съхрани и родовата памет на един народ. Затова и написах “Белези от рая”, защото в главата ми все още кънтеше езикът на старите българи, на нашите дядовци и баби.
В “Клето злато” поемате на северозапад, но пак героят ви пътува във времето. Важно ли е да спираме понякога, да се оглаждаме напред, назад, встрани, за да съизмерим и със себе си отпреди, и с другите?
Не съм аз от онези, които могат да хортуват умно пред хора и да нищят живота на парцали. Просто разказвам една история на хартия, така както я усещам, без нагласата, че тя трябва да бъде било то за силата на духа, било за невъзможната любов и т.н. После от ревюта, коментари и въпроси като този научавам в кои рани съм човъркал, докъде съм се разпрострял. Всяка истинска история носи у себе си всичко нужно и за всеки се намира по нещо. В “Клето злато” героят попада във водовъртежа на житейските неволи и като се замисля, да, той прониква през пластовете на времето, за да се върне там където се е съзрял отгоре, отстрани и даже отвътре, за да се съизмери не с друг, а със самия себе си.
Пишете под псевдоним. Защо?
Цял живот, където и да съм бил, съм носил един или друг прякор и творческите ми псевдоними си дойдоха някак съвсем естествено и смятам на място. Не че не харесвам истинското си име, но Детелин Станчев е различен човек от онези ми аз, които разказват разни истории. Първата ми издадена книга беше приключенският роман “Проклятието на Шибалба”, чието действие се развива на Карибите през 18-ти век, а с него се роди и първият ми псевдоним – Дого Танкарт. Кой би повярвал на Детелин Станчев? Кой би си взел пиратски роман от Детелин Станчев? Аз… не бих, признавам си. По същата тази причина се появи и вторият ми псевдоним Добри Станчов. Нямаше как Дого Танкарт да напише роман за Добруджа, защото самото име щеше да избоде не само очите на читателя, а и моите. Можеше, разбира се, да сложа на корицата на “Белези от рая” и истинското си име, но предпочитам да си остана прикрит зад псевдоними, защото в никакъв случай не търся показност, а точно обратното. А и Детелин Станчев е с ежедневие далеч от литературата и със съвсем други творчески интереси.
Какво искате да намерят читателите из страниците на книгите ви?
Хората са различни и съответно четящият човек има най-разнообразен вкус. Затова и е съвсем нормално, това което един харесва, друг не. Някой търсят в книгите себе си, да се върнат на познати места, да се асоциират с даден герой, да съпреживеят отново отминали радости, да си поделят потулена болка. Други, такива читатели като мен, търсят чужди, непознати светове и чувства – истории, които са далеч от тях и като география и като емоция. И в разказите, и в романите си винаги се старая да бъда максимално обективен към бита и езика на епохата, към мястото, на което се развива действието, към нрава на историческото време и хората в него. Това какво ще намери читателят в книгите ми, зависи от това, какво точно търси, защото всеки човек вижда това, което иска и толкова, колкото знае.
Следващата ми книга ще бъде за най-последователната и предана радетелка за свободата на Добруджа – Дора Габе
Г-жо Станчева, спомняте ли си точно кога и как се зароди любовта ви към книгите?
У мен е скътан един отдавнашен спомен и със сигурност той има пряка връзка с любовта ми към книгите. Това е онзи вълнуващ момент, когато ми направиха първия читателски картон в детския отдел на каварненската библиотека. От онзи ден нататък тръгнах по пътя на необятния свят на литературата.
Как ви хрумна идеята за “Добруджанският феникс”?
През лятото на 2022 година отидох на едно интересно литературно събитие. В Каварна имаше представяне на преиздадена книга на писателя Яни Калиакренски, за когото знаех само, че е живял и творил през първата половина на 20 век. Много дължа на Атанас Димитров – Ата Дим, който така увлекателно говори на това събитие; чух за всичките му усилия да реабилитира името на нашия забравен съгражданин, като преиздава книгите му и представя постиженията му като добруджански журналист. Буквално същата вечер у мен се роди идеята да разкажа живота на Калиакренски, но не подозирах с какво се захващам, защото по-късно разбрах колко малко факти от неговия живот можеше да бъдат намерени.
Защо има истории, които трябва да помним?
Погълнати от вихъра на забързаното си ежедневие, много лесно можем да допуснем една изключителна грешка – да позволим да тънат в забрава светли личности от нашето минало, да не си вземем поука от минали събития, да заживеем с илюзорната представа, че всичко започва от нас. Затова реших да разкажа историята на Яни Калиакренски, да припомня славното, но и трагично минало на Добруджанския край и да възкреся значимото дело на забравени личности.
Работите и като учител по български език и литература. Как поддържате интереса на децата към книгите и четенето?
Ежедневната ми практика в училище ми дава отговор на въпроса какво четат децата и какво задържа интереса им. Виждам ги как се отнасят към четенето и как тръпнат от нетърпение, когато в книжарниците се появи нова книга на любимия им автор. Аз мисля обаче, че децата по-скоро имат проблем с възприемането на класиката, с навлизането в проблематиката и осмислянето на теми, ситуации и сюжети, които са далеч от съвременния ни живот, от съвременния ни начин на изказ и мислене. Точно тук е важната роля на учителя по български език и литература – да подаде ръка, да адаптира езика, да разясни непознати ситуации и думи, без които разбирането на текста би било възможно.
Друго, което съм правила през годините, е четенето на обща книга. Избирала съм подходящ роман, който да четем в часовете и да обсъждаме глава по глава. Така, ненатрапчиво сме навлизали в дълбочина в сюжета и композицията на произведението и сме проследявали развоя на дадените персонажи.
Различни ли са съвременните деца в общуването си, в приемането на света и изграждането на свое място в него?
Да, различни са, но не в негативен аспект. Вярно е, че имат проблем с многословието, отговарят кратко, често се затрудняват да изкажат това, което мислят, но категорично вярвам, че, съзнателно и несъзнателно, се ориентират къде е тяхното място в света.
Брат ви също е автор на книги. Помагате ли си, давате ли си съвети един на друг, редактирате ли се?
Имам щастието да се радвам на прекрасно семейство, в което съм израснала, и на прекрасно семейство, което съм създала. Моят брат, писател, познат под различни псевдоними, беше моята подкрепа в решението ми да напиша “Добруджанският феникс”, а дъщеря ми Ана нарисува графики, без които книгата не би била със същото внушение. По отношение дали си споделяме идеи, дали си даваме съвети. О, да, и това е най-красивата част от нашето общуване. Мога да издам, че неговото заглавие “Клето злато” е мое предложение, а измежду многото заглавия за моя роман, той категорично посочи името “Добруджанският феникс” и се оказа прав.
Да очакваме ли скоро втора книга?
С радост мога да кажа, че още в деня, в който приключих и пратих ръкописа на “Добруджанският феникс” на издателство “Лемур”, поставих началото на втория роман от трилогията “Благословената земя”. Отново сюжетът ще бъде свързан с Добруджа и отново в основата ще бъде съдбата на неин воин. Този път книгата ще разказва за най-последователната и предана радетелка за свободата на майка Добруджа – поетесата добруджанка Дора Габе.
Източник: Kmeta.bg
