Нина Александрова
Полската писателка Олга Токарчук пише многопластово, предизвикателно, търси постоянно различната гледна точка. Тя е психолог, но решава да стане писател и получава най-големите награди – включително Нобеловата. Убедена е, че литературата е камерата, през която наблюдаваме света от близък план. Въпреки че е човек, който цени личното си пространство – в момента има нова книга, но е приела да я представи само в два полски града, отказала е пътуването до Лондон за международния „Букър“, турът ѝ в САЩ е бил онлайн -…идва в София по покана на Георги Господинов, с който я свързва 20-годишно приятелство. В София Олга не пести личната си енергия в срещите с толкова хора. А след нея няколко организатори на международни фестивали писаха до Господинов с молба той да ѝ препоръча и техните, защото хора като Токарчук пазят личното си пространство. За мен писателската дискусия беше отключващо сетивата лично преживяване.
Сред обсъжданите теми бяха литературните граници на Централна и Източна Европа, начинът на писане през 90-те години и днес, както и позицията на разказвача в литературата и вманиаченото търсене на нови гласове, нещо което много вълнува наградената с Нобелова награда през 2018 година полска писателка. Повдигнати бяха и въпросите доколко е възможно да излезем от собствената си интерпретация за света, правата на животните и вегетарианството. Сред коментираните проблеми бяха и конфликтът между Русия и Украйна, ролята на писателя като активист и нуждата от бъдеще.
За писателите и литературата
Олга: Светът не може да бъде обяснен по реалистичен начин. Целият ми писателски живот е война с реализма. Може би защото нямаме доверие на действителността, която често ни е подвеждала. В най-новите си книги търся нетипични разказвачи и нови гласове. Патриархалният разказвач, който представя историята от първо лице, единствено число, е нарцистичен и си отива, което е голям шанс за литературата. Вярвам в литературата, разбирана много по-широко от „книги в библиотеката“. Това са разказите, които споделяме заедно и които се разбират от различни култури, от различни страни.
Ако в Западната литература разказвачът много често е мъж, то в Полша и в България жената е основен разказвач. Това показва една по-различна гледна точка, с повече детайли.
Георги: Няма друго изкуство или техника, освен литературата, която да прави по-добре излизането от собственото съзнание и вселяване, влизане в съзнанието на другия. Емпатията дава вдъхновение. Аз мисля, че вдъхновението и емпатията са свързани. Ако чуя история, която не е моя, но се вживея в нея и тя стане моя, това ме вдъхновява да я напиша по личен начин. Живеем в епоха на гняв. Ако хората разказваха истории, вместо да се хейтят и бият, щеше да е по-различно. Докато пишеш или докато разказваш една история, не можеш да биеш другия. Това е смисълът на историите и на разказването им.
Бъдещето в литературата принадлежи на малкия човек. Нетрайното, малкото, това, което утре ще умре, е важно. Историите го пренасят. Малките истории са тези на победените. Те са по-проницателни и чувствени.
За 90-те:
Олга: Бяха години, в които писателят се противопоставяше на голямата политика. В които комунизмът се замести от капитализма. В Полша той бе много агресивен през 90-те. Появиха се много книги за изключените от обществото след промените. Като израз на страха се пишеха апокалиптични текстове.
Георги: През 90-те имаше усещане, че литературата може да бъде игра и да се разказва всякак. Поезията тогава беше силният жанр. 90-те бяха и времето, което прекарахме по улиците, на площадите. Те бяха нашият университет.
За Европа и национализма
Олга: Избухването на национализма в Европа днес е изкуствено причинявано. През последните 20 години европейците свикват да живеят с глобализма. Национализмът през 19-и век е имал ролята да оформя идентичност, докато днес се използва от управници и тирани. За мен национализмът е изкуствено създаден, форма на манипулация на всички объркани хора. Той се свързва с миналото, а това води до дефицит на бъдещето. Затова трябва да разказваме. Без литература, без разказ, няма хомосапиенс
Георги: Национализмът е кич. Въпрос на култура е да откриеш този кич. Въпрос на ум, на вкус, на разказ. Христо Ботев е казал: „Най-напред трябва да бъдем човеци, а после българи и патриоти“. Човек може да обича родината си по много по-цивилизован, просветен, умен и спокоен начин.
За войната
Олга: Войната е връщане назад и води само до тъга и гняв. Но ние трябва да говорим и да пишем, защото без гнева няма как да се случи промяната, а тя е нашето бъдеще. Войната е анахронична катастрофа и нямаше право да се случи, но ето – случи се. За войната трябва нюансирано мислене и аз няма да се откажа от него, но няма и да разреша да ми внушават това кой е жертва и кой е агресор.
Георги: Живеем в епоха на гняв. И аз съм гневен. А когато разказваш за всичко това, го разбираш. Защото… колкото по-малко памет имаме, толкова повече е миналото.
За бъдещето
Олга: Младите автори трябва да създадат позитивен свят в бъдеще. Никога в човешката история досега не сме били така гледани и сами в себе си вгледани. Правим си снимки, наблюдаваме другите, анализираме, воайори сме един към друг. В този свят попаднахме малко несъзнателно. Тепърва обаче ще разберем как ще се развият идентичностите ни и нашите деца, които растат в тази епоха.
Георги: Не сме си съчинили бъдещето. Нямаме хубава история за него. Когато имаш дефицит на бъдеще, взимаш идеологиите от миналото, които са ти под ръка, затова и те така лесно се пълнят с кръв. Бъдещето е пропаганда, за миналото също знаем, че е.
