Нина Александрова
Иван Юруков завършва през 2004 г. Националната aкадемия за театрално и филмово изкуство като актьор. През 2016 г. се дипломира в университета „Неофит Рилски“ като филмов режисьор. Филмовата му кариера стартира през 2007 г., като досега е режисирал и продуцирал над седем късометражни филма, повече от двадесет музикални видеопродукции и документален филм. „До последния каприз“ е дебютният му пълнометражен филм. Вижте какво разказа той за него пред Oshte.bg:
„До последния каприз“
В „До последния каприз“ има всичко – изкуство, борба, битовизъм, провал, мечти, слава, надежди, спасение. История за малките и за големите хора. И за връзката между тях. Животът е позициониран, както казва талантливият режисьор Иван Юруков, между револвера и цигулката. Револверът като символ на агресията и стремежът на хората да доминират над другите, и цигулката – като въплъщение на самоусъвършенстването и извисяването на човешкия дух, като вечно търсене.
Филмът, който е режисьорски дебют за Юруков и почти всички други – в това число и за Светлин Русев, тръгна по кината на 27 май. Денят не е случаен – съвпада с рождения ден на актьора от Народния театър. На 27 май умира Николо Паганини, чийто живот е проследен като отделна нишка в „До последния каприз“. Тази година отбелязваме и 240 години от неговото рождение. Сценаристи на филма са Иван Юруков и Росен Станев, а оператор е Галина Василева. Участие взимат Георги Тенев, Стоян Младенов, Милена Аврамова, Иван Зикатанов. Револверът, с който се застрелва цигуларят във филма, е купен от Иван Юруков специално за снимките. В момента оръжието е заключено в сейф. Цигулката в лентата пък е на 305 години.
Сюжетът на филма
В центъра на сюжета са две деца от село Делвино, където са правени по-голямата част от снимките – Мартин и Александър Тодорови. Момчетата живеят в една чиста среда, каквато се среща в отдалечени от цивилизацията села. Животът, който е по-силен от всичко и е въпреки всичко, им дава шанс, напук на това, което ги заобикаля, напук на видимото – без обозримо бъдеще и стабилна семейна и обществена среда. В крайна сметка във всеки един от нас е закодиран страх да не бъде обикновен, нали?! Думите във филма са на талантливия цигулар от българския произход, станал прочут по света, който изоставя концертната сцена и бяга в забутаното селце Делвино. Репетира в самота, обсебен от идеята да изсвири съвършено всички „24 Каприза“ на Паганини. След последния се самоубива.
След време местният учител попада на тази трагична история и започва свое разследване на живота на цигуларя, някак си повтаряйки живота му. Самотен и с провален живот, преподавателят също намира в тази история нещо възвишено, нещо, станало неслучайно – тук и сега. Животът на непознатия цигулар ободрява духа му и го спасява от собственото му пропадане в отчаяние и алкохолизъм.
Срещата между децата и талантливия цигулар
Друга нишка в многопластовия филм е свързана с чуждестранен журналист и неговата преводачка, които се натъкват на този абсурден свят, опитвайки да сглобят пъзела от живота на цигуларя и да заснемат документален филм. Накрая обаче се озовават в реката, опитвайки се да махнат бълхите, които са го полазили след няколко дни престой в селото и срещу които нито един спрей не помага. Защото животът е и низ от крайности, заплетени по чудноват начин, нали?!
Същевременно учителят разкрива, че двете момчета от селото са станали свидетели на последните дни на цигуларя. Те неволно участват както в смъртта му, така и в неочакваното продължение на неговия живот чрез музиката, която им завещава. И изкуството се превръща в противовес не само на смъртта, но и на живота в определена среда и състояния.
Срещата между децата и талантливия цигулар преобръща представата им за функционирането на света, запознава и ги въвлича във вселената на музиката. Това е повратен момент във филма – срещата между търсещия съвършенството и станал световноизвестен цигулар и младите селски момчета, търсещи баланса в заобикалящата ги среда. Сблъсък, който е толкова човешки, защото у всеки един от нас има по един зазидан револвер и по една цигулка. И не само!
Юруков: Разсейваме се по пътя и погребваме талантите си в името на комфорта
Г-н Юруков, обречен ли е талантливият човек на самота и само изкуството ли може да противостои на агресията?
Сценарият в основата си се занимава с това да изследва каква е ролята на изкуството в днешния ден – в един свят, в който агресията се приема за даденост. За съжаление днес тя присъства и под друга форма – телевизии, филми и медии постоянно инспирират насилие и децата приемат това като даденост. Тоест, револверът постоянно е зареден.
Какъв е животът между револвера и цигулката?
Съвършенството е животоподдържащо условие. Но пък постигнатото съвършенство е загуба на интерес към живота, това е друга идея в нашия филм. Разсейваме се по пътя и погребваме талантите си в името на комфорта. Всеки иска да е инфлуенсър, но каква е целта на твореца и смисълът на изкуството, когато става все по-трудно? Определено изкуството се стреми към красота. „На способните завиждат, на талантливите вредят, а на гениалните отмъщават“ – това са думи на Николо Паганини, който оставя в наследство едни от най-трудно изпълнимите произведения за цигулка.
Сюжетът е в ръцете на две деца. Изборите на човек понякога зависят от децата, нали – още преди да се родят и след това?
Аз вярвам в младите хора. Те имат нужда да бъдат подкрепяни – онова у тях, което покълва, развива се и което дава бъдеще. Гледайте филма, той е различен и смислен.
