Нина Александрова
Ясен Атанасов е на 25 години от София. Израснал е в семейство, в което театърът и киното са били неразделна част от живота и традициите. Миналата година завършва актьорство за драматичен театър в класа на проф. д-р. Ивайло Христов в НАТФИЗ. Талантлив и харизматичен млад човек. Въплъщава голяма част от себе си в авторския си подкаст Ти да видиш и в прочулия се съвместен проект Да се изгубиш нарочно. Влиза в една от главните роли в прекрасния български филм „Петя на моята Петя“.
Как се подготвихте за ролята на Анди във филма „Петя на моята Петя“. Кое беше най-трудно?
За ролята се подготвих така, както всеки професионален актьор би трябвало да подходи – задълбочих се в творчеството на Петя Дубарова, направих свои проучвания за времето, в което е развивала своята дарба, за хората, с които е била обградена – в интернет има всичко. Във филма има една моя любима реплика: „Какво толкова се чудите – там всичко си го пише“, т.е, в творчеството ѝ, и наистина е така. То ми помогна да добия представа за това, с което предстоеше да се занимавам. Не бих го определил като най-трудно, но със сигурност гимназиалните ми години бяха леко в спомените ми, тъй като по време на снимките бях вече на 22, а трябваше да играя 17-годишен. Но благодарение на обстановката и чудесните ученици от гимназията в Бургас, където снимахме, набързо успях да вляза обратно в режим ученик и беше наистина забавно.
Всяко поколение ли има своята Петя Дубарова, израз на бунт, мечта, вдъхновение?
Силно се надявам да е така, тези хора са неизменна част от обществото и двигател за промяна.
Всеки младежки бунт ли си заслужава битката?
Смятам, че да. Разбира се когато пораснем и се обърнем назад, може би някои от тези битки ни се струват маловажни и смехотворни, но със сигурост са ни научили на нещо. Явно на момента сме държали на тях и това не бива да се пренебрегва. С други думи – човек ако не си счупи главата поне веднъж, няма как да разбере. С времето обаче е хубаво да преценим в какво да влагаме своята енергия и на кое да отделяме внимание.
Кой ваш бунт не си е заслужавал усилията?
Бунтът срещу майка ми, че аз знам по-добре дали ще ми е студено навън. Мисия невъзможна – майките винаги знаят по-добре, хахахаха.
Имате ли грешка, която ще помните винаги?
Преди 5 години го смятах за грешка, но сега вече гледам на него като на урок – заминаването ми да следвам в Германия. Нямах идея защо го правя, но си мислех, че е правилното нещо. Ако не бях заминал обаче, никога нямаше да разбера какво ми се прави всъщност.
Кои мечти ще преследвате цял живот?
Тази да съчетая работа с пътувания плюс малко море, пясък, хамак и красиви залези. Bellissimo!
Кой ви е любимият учител от Немската гимназия?
5-те години в Немската гимназия бяха едни от най-хубавите години в моя живот. Те нямаше да бъдат такива, ако не бяха г-жа Даниела Петрова, г-н Тодов Ковачев, г-жа Рада Синадинска, г-н Нено Юруков и още много други, разбира се. Те са прекрасни. Благодарен съм за всички уроци, получени от тях.
Кое ви вдъхнови да изберете киното и театъра? Как се случи всичко?
Като че ли всичко се случи от само себе си. От 8-годишен играех в мюзикълите „Оливър“ и „Страхотни момчета“ в Младежки театър „Николай Бинев“. На тази възраст за мен това беше хоби и главно забавление. Явно нещо отвътре ме е човъркало, че може би не трябва да остане на ниво хоби, а да се превърне в професия. За сметка на това забавлението от тогава до сега не се е променило.
Какво ви съветва баща ви – лично и професионално?
С баща ми почти не си говорим за работа, но когато го правим, е винаги точно и конкретно, без излишни коментари, разбираме се от раз. Това, което съм научил в последно време от него, и което важи и за личното и за професионалното развитие, е „да го карам по-спокойно, всичко ще се нареди, когато трябва, без излишен напън и „натягане“.
Разкажете ни повече за вашия подкаст „Ти да видиш“?
„Ти Да Видиш“ се роди в един следобед някъде по време на далечния първи „локдаун“. Замислих се защо да не опитам да поканя в уютна и ненатоварваща атмосфера актьори, на които се възхищавам и които бих попитал неща, които ме вълнуват, свързани не само конкретно с тази професия. Без прожектори, без напрежение, без очаквания, без банални непрекъснато повтарящи се въпроси, без време, което ни притиска и във време, в което бяхме свели социалните си контакти до минимум. Поне аз лично имах нужда от 1 час разговор с някого, без да намесваме тази пандемия. Звъннах на сестра ми (винаги се допитвам до нея), тя одобри идеята и каза, че наистина би било вълнуващо и си заслужава и се заех!
Споделете с нас как минава един ваш ден?
Трудно ставане, пиене на кафе, ако е възможно не на тъгъдък – същото важи и за закуската, репетиция, импровизиран обяд в движение, някоя работна среща или пък неработна такава с познати, евентуално зареждане на гориво и привечерна разходка нанякъде с колата. Не обичам да се застоявам вкъщи, освен ако не е -11 градуса. Тогава чета някоя книга или свиря на пиано. Късното лягане е задължително, въпреки че не разбирам как винаги става така.
А една ваша нощ?
Бързо. Винаги в най-неподходящият момент става 9:00. Не знам как се случва това, наистина. Направо е плашещо.
Прочетете още:
