Нина Александрова
Мъжът с най-хипнотизиращите очи – Ханибал Лектър. Човекът, който на чаша уиски те „преобръща“. Имената, които ще останат завинаги в историята на световното кино, се броят на пръсти. Безспорно едно от тях е Антъни Хопкинс. Уелският актьор е роден в последния ден на 1937 г. в град Порт Толбът. Семейството му има собствена пекарна, в която денонощно работят баща му Ричард Хопкинс и майка му Мюриъл.
Като ученик той страда от дислексия. Болестта обаче не му пречи да развие акьорските си заложби. Не се интересува от общообразователните предмети в училище, от малък се увлича по изкуствата – рисува и свири на пиано, а играта на сцена е нещото, което най-много го привлича. Няколко пъти родителите му го местят в различни училища. Въпреки това младежът не се отказва от мечтата си и се записва да следва в Колежа по музика и драма в Кардиф, където по-късно се и дипломира. През 1960 г. започва да учи в Кралската академия за драматично изкуство.
„Аз чувствах, че не съм като другите. Постоянно ме беше страх, че „дъската ми хлопа“. Единствените хора, от които се интересувах, бяха актьорите“, често казва Хопкинс. Пет години по-късно е големият пробив на актьора, когато сър Лорънс Оливие го кани да се присъедини в Националния театър. Там той е дубльор на Оливие в пиесата на Аугуст Стринберг „Мъртвешки танц“, а по-късно заема неговото място. Въпреки последвалите множество други театрални роли Антъни все по-често гледа към киното. В себе си той държи потенциал за големия екран и играта на сцената започва да го отегчава и ограничава.
Вече с няколко успешни роли в постановки по Шекспир, през 1968 г. Антъни дебютира в киното с историческия „Лъвът през зимата“ с ролята на Ричард Лъвското сърце. Там играе редом с Питър О’Тул, Катрин Хепбърн и Тимоти Далтън. Въпреки че продължава да се появява и на театралната сцена, Хопкинс се фокусира върху киното. Специализира се в пресъздаването на реално съществували личности като Клайв Стейпълс Люис, Ричард Никсън и Пабло Пикасо. Той получава две награди „Еми“ за роли в телевизионни филми – на Бруно Хауптман в „Отвличането на Линдберг“ и на Адолф Хитлер в „Бункерът“.
През 1987 г. кралица Елизабет II го удостоява с рицарско звание „сър“ за многочислените му заслуги в изкуството и популяризирането на британската култура по света. Зашеметяваща му актьорска кино кариера започва след ролята на Ханибал Лектър в „Мълчанието на агнетата“ (1991 г.) , която го прави световноизвестен, обичан от милиони почитатели и желан от известни продуценти. За това си превъплъщение Хопкинс получава „Оскар“. Година по-късно участва във филмите „Имението “Хауърдс Енд“, „Дракула“ и „Легенди за страстта“, в който си партнира с Брад Пит.
Номинации за „Оскар“ получава за работата си в „Амистад“ с Морган Фрийман, „Никсън“ с Джоан Алън и Боб Хоскинс, както и за „Остатъците от деня“ с Ема Томпсън, Хю Грант и Кристофър Рийв. През 1998 г. отново играе с Брад Пит в драмата „Да срещнеш Джо Блек“. Следва образът на Дон Диего де ла Вега в „Маската на Зоро“ с Антонио Бандерас и Катрин Зита Джоунс. Антъни Хопкинс има над 30 номинации и почти 40 филмови награди.
През 2004 г. Хопкинс се отддава на другата си страст – рисуването. Неговите произведения бързо спечелват одобрение и част от картините му са изложени в няколко галерии, като част от колекции на видни колекционери по целия свят. Той обаче си остава скромен, а доказателство за това са думите му: „Забавно е да вземеш „Оскар“, забавно е да те посветят в рицарство. Но, нали се сещате, събуждаш се сутринта, и реалността си е същата. Все още си смъртен“.
Актьорът неведнъж е признавал, че е бил алкохолик. Прекарвал много време в барове и пиел по бутилка текила всеки ден. Той разказа какво го е накарало да спре алкохола. Един ден, докато бил заведение, до него седнал добре изглеждащ мъж и попитал дали може да му прави компания. Двамата се заговорили. Младият мъж разказал историята си – жена му била бременна, наскоро подписал договор, за който се борел през последните 10 години. Изпил на крак още едно питие и излязъл от бара. След секунди се чули писъци, спирачки на кола. Автомобил прегазил мъжа, с когото Антъни Хопкинс си говорел. Този трагичен инцидент дал повод на актьора да се замисли върху това защо именно той е останал жив. Сега Хопкинс често съветва хората: „Помнете – радостта и смъртта ще ви навестят, когато си решат. Не бързайте и не разсмивайте Господ със своите планове“.
Ето още от мъдрите му откровения:
„Веднъж попитах един йезуитски свещеник коя е най-добрата кратка молитва, която той знае, и той ми каза Майната му“. В смисъл „Майната му, всичко е в Божиите ръце“.
„Да върви по дяволите този глупав шоубизнес, този абсурден шоубизнес, тази пълна загуба на време. Обръщам се назад и виждам само пустош. Всичките тези години, прекарани в изкуствена среда. Всичко беше фалшиво“.
„Мога да играя чудовища добре. Разбирам чудовищата. Разбирам лудите“.
„Актьорството още ми е приятно, но за мен няма повече предизвикателства в него. Не, никакви прдизвикателства. Много по-заинтересован съм от рисуването и композирането на музика. Станах такъв, какъвто винаги съм искал да бъда – професионален актьор. Самостоятелен съм, върша си работата. Работя упорито, но не инвестирам в нея,а в живота си. Докато ми плащат навреме и имам добър сценарий с добър режисьор, се забавлявам. Това е всичко“.
„Как играеш Ханибал Лектър? Ами, просто не мърдаш. Плашиш хората, като стоиш неподвижно“.
„Може да ви звуча като труден човек, но изобщо не се срамувам това. Не съм труден. Честен съм“.
„Баща ми беше суров човек. Беше доста лют, а беше и студен. Освен това беше малко разочарован от мен, защото не бях добро дете в училище, нали разбирате. Но се поучих от това, харесваше ми тази студенина, защото беше сурова. И той ме научи да бъда издръжлив. Така знам как да бъда издръжлив. Знам как да съм силен. Знам как да съм груб. Това е част от природата ми. Не бих бил актьор, ако не бях такъв“.
„Пазете се от тиранията на слабите. Те просто ви изсушават. Винаги се оплакват. Питам ги „Как сте?“. Те отговарят „Ах…“ и започват да мрънкат и да се опитват да изсмучат силите ти. Познавам много такива хора, но не мога да си губя времето с тях“.
„Живеем в толкова префинено, предпазливо общество – всеки се обижда толкова бързо!“
„Моята философия е: Не е моя работа какво казват хората за мен и какво мислят за мен. Аз съм това, което съм и правя това, което правя. Не очаквам нищо и приемам всичко. И това прави живота ми по-лесен“.
„Животът е твърде кратък, за да се справяме с несигурността на другите хора“.
„Магическата свръхестествена сила, която е с нас, е време. Ние дори не можем да го разберем. Времето е такава илюзия, толкова странно нещо“.
„Прекалено многото мислене води до бавна смърт. Ние бавно се убиваме от мисли за всичко. Мислим. Мислим. Мислим… Никога не можем да се доверим на човешкия ум, така или иначе. Това е смъртоносен капан“.
„Не мога да кажа, че някога съм мечтал да стана композитор, пианист или нещо друг. Имам мозък, в който нищо не е окончателно“.
