Катерина Хапсали
Няма как да си влюбен в романите на Агата Кристи и да подминеш новата екранизация на романа ѝ „Смърт край Нил“. Ако не за друго, то поне за да провериш дали актьорите са се справили с нелеката задача да влязат в кожата на героите на безподобната писателка. И като казвам безподобна, имам предвид именно това – не върви да сравняваме Кристи с който и да е друг писател в жанра, просто защото в нейните криминални „мистерии“ главна роля играе уникалният белгийски детектив Еркюл Поаро и абсолютно всички персонажи винаги имат мотив за престъплението!
Доста параноичен подход, факт, но пък задаващ страхотен ритъм и напрежение в повествованието. И ако в „нормалния“ живот (ако изобщо има такова нещо) свикнахме да бъдем считани за невинни до доказване на противното, то рецептата в романите на Агата Кристи е противоположна – всички сме потенциално виновни до доказване на обратното… А кой друг, освен великия Еркюл Поаро, е в състояние да разплете сложните плетеници от взаимоотношения, които авторката изплита със сръчността и търпението на „литературен паяк“?
Откакто „Смърт край Нил“ излиза през 1937-а година, книгата директно влиза в списъка на детективски класики, които всеки любител на жанра прочита поне веднъж. А откакто великолепният северноирландски актьор и режисьор Кенет Брана се хвана с романите на Кристи, няма как да пропуснем екранизация.
Брана вече влезе в кожата на Поаро в „Убийство в Ориент Експрес“, но сега смея да твърдя, че е по-убедителен в „Смърт край Нил“ (който отново режисира.) Просто този път белгийският детектив е изваян по-задълбочено, емоционално и човешки, и вече не е просто някакъв маниакален педант с гениален усет към детайла, а човек от плът от кръв.
В новата екранизация образът е изграден наистина различно – виждаме Поаро на младини и на бойното поле, съчувстваме му, докато лежи ранен в лазарета, разбираме причината да се сдобие с характерните си мустаци (добра хрумка, апропо) и да страни от романтични връзки – заради трагедията със съпругата му на младини…
И в този филм Кенет Брана се е доверил на сценариста Майкъл Грийн, а в каста на мегапродукцията влизат жената-чудо Гал Гадот и феноменалната актриса Анет Бенинг („Американски прелести“, „Да бъдеш Джулия“). Останалите актьори в състава на „Смърт край Нил“ също се справят забележително добре, което със сигурност ще затвори устите на критиците на „Убийство в Ориент Експрес“ – там основната забележка беше, че някои от образите са изградени „схематично“.
Освен добрата актьорска игра, новата екранизация на „Смърт край Нил“ предлага леко осъвременяване на сюжета (имаме дори една забранена междурасова любов, която приключва трагично, както и намигване към потенциална заигравка между самия детектив и цветнокожа певица), плюс наистина зрелищен поглед към Египет!
Всъщност някои от критиците на филма намериха „кусур“ именно в това – Кенет Брана сякаш се е постарал да покаже максимално величието и историческите забележителности на страната, гарнирани с фантастичния лукс, който парите на Линет (Гал Гадот) осигуряват…
Честно казано, аз далеч не съм подразнена от цялата тази пищност в продукцията и ако зрелищно заснетото могъщество на Египет е причина за покачване на туристическия поток (каквато шега вече се появи) не виждам нищо, ама абсолютно нищо притеснително! Красотата няма нужда от оправдание – знаем го още от Оскар Уайлд, а луксът може да служи единствено за мотивация.
А иначе основата на историята е добре позната: Еркюл Поаро отива на екзотична ваканция с параход по река Нил, но вместо да се наслаждава на зашеметяващите гледки, трябва да разплете жестокото убийство на богата младоженка. Алчност, ревност, разбити приятелства и завист изграждат гръбнака на тази покъртителна история, превръщайки я в евъргрийн – просто защото човешката природа си остава същата дори век след публикуването на романа…
Излезлият буквално преди дни по кината в САЩ филм вече оглави боксофис класацията, а причините са безкрайно ясни: чудесна актьорска игра, детективска класика за канава на сюжета и, да, феноменални гледки от Египет.
За мен лично „Смърт край Нил“ е чудесно възраждане на образа на Поаро и повод да нахраним сетивата си. А на критиците просто бих казала: „Да имаш висок бюджет за филм не е порок, а истински късмет!“
