Нина Александрова
Филмът „Наполеон“ е може би най-голямото епично събитие тази година на големия екран. Освен че Хоакин Финикс е феномен в киното и в частност в ролята на Бонапарт, сюжетът, който се основава на живота на френския император, и кадрите, заснети с широк замах – би трябвало да са гаранти лентата да стане касова. В почти тричасовия епос се редуват брилянтно пресъздадени батални сцени, страст и изневери, смърт, Париж, пирамиди, Египет, Русия… Ридли Скот може би е най-добрият режисьор, когато говорим за епични битки на екран – и в „Наполеон“ продължава тази линия – със стотици участници, червени униформи със златни пагони, много оръжия и коне и естествено – кръвопролития. Декорите във филма са автентични, а костюмите брилянтни.
И макар лентата да завладява боксофисите из света, един роман предлага по-задълбочен и интимен начин за разгадаване на забележителната същност на френския владетел. Докато във филма, който е с бюджет от 200 милиона долара, персонажите не са добре пресъздадени и житейската история е проследена неестествено, в книгата „Да обичаш Наполеон“ американската писателка Маргарет Роденбърг ги описва след дългогодишен труд и проучвания. Резултатът от нейното не по-малко епично приключение е забележителен сюжет, изграден върху задълбочени исторически факти, който разкрива непозната перспектива към един от най-значимите и противоречиви владетели в историята.
Въпреки че лентата на Ридли Скот е богата на детайли и спиращ дъха визуален стил, зрителят не придобива ясна представа точно какъв е бил Наполеон, нито каква точно е любовта, която преживява с Жозефин, историята им не е представено достатъчно убедително.
Френските критици очаквано са негативно настроени към филма за една от най-спорните личности в световната история, още повече направен от британец. Вестник „Le Figaro“ подхвърля директно, че лентата трябва да се преименувана на „Барби и Кен под властта на империята“. Биографът на Наполеон Патрис Генифи пише в списание „Le Point“, че „Наполеон“ е много антифренско и много пробританско пренаписване на историята. В интервю Скот отговаря лаконично на тази критика с думите: „Французите не харесват дори себе си“.
И книгата „Да обичаш Наполеон“ въвежда читателя в един свят на интриги, изкушения и предателства. Покорил Стария континент, превърнал се в страшилището на Европа, в последните години от живота си Наполеон е заточен на малкия, окупиран от англичаните остров Света Елена. Придружен от малък антураж, на който не може да има доверие, застаряващият Бонапарт посвещава времето си на кроежи за бягство, копнеж по отнетия си син, довършването на започнатия в младостта си роман и компанията на своята последна любовница – Албин дьо Монтолон.
Авторката, която е и страстна пътешественичка, посетила над шейсет страни по света, изминава повече от 30 000 мили, за да проведе наполеоновите си изследвания, включително отива до остров Света Елена в отдалечения Южен Атлантик, където се развива по-голямата част от действието на „Да обичаш Наполеон“. Роденбърг е и директор на Наполеоновото историческо дружество, организация с нестопанска цел, която популяризира познанията за епохата на Наполеон.
Писателката блестящо преплита съдбата на великия владетел в последните години от изгнанието му с ретроспективно изградения образ на младия Наполеон, решил да завладее света и междувременно сблъскал се с първите трепети и разочарования на любовта. Сюжетната нишка на книгата е изтъкана върху личната история на своенравната и невярна Албин – противоречива личност със съмнителен морал, но и борбена жена, изпитала ужасите на Революцията. Повечето персонажи в „Да обичаш Наполеон“ са основани върху действителни исторически личности и това прави тяхното присъствие изключително плътно и автентично.
В крайна сметка и Маргарет Роденбърг, и Ридли Скот представят своята гледна точка за една противоречива личност. Наполеон несъмнено вълнува творците. Стотици години след смъртта му военните му успехи остават недостижими. Той губи само 7 от 60 сражения, а Наполеоновият кодекс стои в основата на европейското гражданско право, въпреки че политическите му реформи не намират място в сюжетната линия на филма.
Трябва да припомним, че Наполеоновият комплекс е понятие, което се използва от психолозите при описание на мъже с нисък ръст, които имат огромни амбиции за власт и търсят начини да се докажат и да се наложат, най-често чрез сила. Историческите справки разкриват, че Наполеон е бил висок около 1,60 см. Възможно е обаче това да е погрешна представа, идваща от преобразуването между френски и английски мерни единици. Имал ли е комплекси действително Наполеон и до каква степен неговият ръст е имал значение за живота и постиженията му – всеки ще може да си направи собствените изводи. А иначе колкото до историята – тя никога не е на 100% обективна, особено за противоречива личност като него.
Със сигурност Ридли Скот е трябвало да работи с друг сценарий, или както Маргарет Роденбърг – да пресъздаде в дълбочина само един отразък от живота на Наполеон в ретроспекция, не и целия му живот. Вместо това във филма препускаме бързо през фактите, някои от които дори не са и исторически достоверни, но образите – и на Наполеон, и на Жозефин ги няма. Персонажите са отсъстващи, независимо от брилянтните актьори и бюджета на продукцията. Резултатът е филм, изпъстрен с противоречия, заради лошия сценарий на Дейвид Скарпа, за когото знаем, че иначе може много по-добре да пише, доказателство за това е сценарият му за филма „Последният замък“.
