Катерина Хапсали
Със сигурност сте чували за Лоран Гунел. Френският писател, психолог и експерт по личностно развитие отдавна е добил планетарна слава с книгите си. Още първата – „Човекът, който искаше да бъде щастлив“, написана през 2006-а година след смъртта на баща му и преди раждането на първото му дете, се превръща в световен бестселър и е преведена на 25 езика, а вторият му роман – „Бог пътува винаги инкогнито“, буквално слага Гунел на пиедестал и е все още безценен източник на цитати.
Във всички свои последващи произведения роденият през 1966-а година автор неизменно съчетава с лекота увлекателното действие в романа с неговия чисто терапевтичен, успокояващ ефект, идващ от популярната психология. Ако обичате подобни книги, които ви дават в смляна и лесна за поглъщане форма всекидневна мъдрост, гарнирана с малко наука и житейски опит, то сигурно Гунел присъства в домашната ви библиотека. Но дори и да не сте от феновете на притчовото писане, с неговите вече утвърдени формули за въздействие върху изтерзания човешки дух, пак може да откриете ценни моменти в творчеството на французина: да достига до неочаквани екзистенциално-духовни прозрения е всъщност неговата сила.
Причината обаче да чакам с любопитство най-новия роман на Гунел, „Пробуждането“, е защото той дойде с обещанието да е много различен от досегашното му творчество – книга, отклоняваща се от повтарящите се мантри за баланс и позитивно мислене на пишещия психолог. И това се оказа факт: за пръв път французинът не ни учи как да живеем по-добре, ами вместо това…обвинява! Възстава срещу всичко и всички в съвременния свят, които отнемат от свободата ни – правителства, медии, многонационални компании, глобализираната икономика в нейните грозни и жестоки аспекти.
Гунел завира прокурорски пръст в лицето на една действителност, която ловко държи всички ни в плен на различни техники за манипулация и пропоганда. Действителност, която в крайна сметка смачква индивида.
Дотук добре. Всички ние определено имаме нужда от книги, които служат за пробуждане от летаргията на всекидневието, в която твърде често не обръщаме внимание на това в какво се превръща животът ни… Посланието да внимаваме и да не приемаме актовете на пропаганда и заблуда, на които сме подлагани ежечасно заради чужди, често непрогледни интереси, се чува далеч по-добре и по-гръмко, когато е отправено от високия пиедестал на един от най-популярните съвременни автори. Да, някои пасажи от романа наистина звучат като зловещо ехо от творчеството на Оруел, но проблемите на книгата също не закъсняват.
Първо, Лоран Гунел си е позволил да пише с един доста необработен, първичен и по-подходящ за митинг, отколкото за роман, плам. Цели страници от „Пробуждането“ звучат като реч от площадна трибуна, но не и като литература – все пак, има безброй техники при писането на романи, с които можеш да вплетеш ловко идеите си в повествованието, без да звучиш назидателно, плакатно и (парадоксално!) пропагандно. Борейки се срещу пропагандата, самият Гунел не се е усетил, че започва да звучи именно като търговците на послания, срещу които роптае. А да се чете памфлет обезсмисля чисто художествената стойност на една книга (която в този случай някак се губи).
Второ, авторът си е позволил да говори като крайна инстанция. Като човек, който е наясно с абсолютно всичко в този объркан свят и едва ли не си длъжен да се съгласиш с неговата позиция, колкото и „партизанска“ да е тя на моменти. Със сигурност тонът и тезите му, особено всичките му теории на конспирацията, ще се харесат от хора с уклон към подобно параноично мислене, но не и на обръгнали на всякакви внушения читатели. Колкото и да има сериозен резон в голяма част от разсъжденията на Гунел, те олекват, когато цялата манджа е пресолена. А да се изживяваш като върховен съдник е не просто литературен, но и житейски недъг.
Друга слабост на романа е категоричността, с която Гунел просто „заковава“ някои доста съмнителни „факти“ – като доста безумното му твърдение, например, че в Гърция изобщо не е съществувал танцът сиртаки, преди да се наложи американците да го „измислят“ заради снимките на „Зорба Гъркът“ с Антъни Куин. Това е точно толкова налудничаво и неинформирано твърдение, колкото да кажеш, че българското хоро е измислено във филмово студио „Бояна“ заради снимките на „Време разделно“. Абсурдно, но ето какво наистина пише с абсолютната убеденост на професор по всичко Лоран Гунел: „Малко по-надолу, пред терасата на един ресторант малка група музиканти свиреха пред насядалите по масите туристи, а няколко танцьори танцуваха сиртаки, един вид за да възродят прастара гръцка традиция. Сиртакито беше измислено за нуждите на един гръцко-американски филм, „Зорба гъркът“, и оттогава целият свят беше убеден в неговата автентичност. Накрая дори някои гърци повярваха. Неограничено е американското влияние.“
(Хм, някой май никога не е чел Казандзакис или други гръцки автори от епохите преди въпросния филм.)
Честно казано, след подобни моменти в книгата, а те изобилстват, си мисля какъв прекрасен кадър за телевизията на Сидеров би бил Гунел, но истината е, че тази книга (повярвайте!) ще се превърне в световен бестселър. Просто защото хората навсякъде са жадни точно за такива конспиративни теории и проповеди, изобличаващи всичко около тях и предлагащи оправдание за собствения им провален живот…
Но лично аз предпочитам отново да чета Лоран Гунел в амплоато му на сладникавия, но и вдъхващ надежда писател. Там му е силата, а и той го осъзнава добре. Неслучайно казва следното: „Това със сигурност не е обичайно за мен и още в следващата си книга ще се върна на онова, което дълбоко ме вълнува: писането на позитивни истории, които допринасят за запалването на малки свещици.“
Е, тук няма как да не се съглася с него!
Прочетете още:
„Дървесна история“ – литературен подвиг и ужасно предупреждение
