Писателят Златко Ангелов: Границите в света се стопяват, хората живеят по-добре

Златко Ангелов живее в Планес дел Рей, Испания. През 1992 г. емигрира със семейството си в Монреал, Канада, където получава магистратура по медицинска социология. След 7 години в Канада се премества със семейството си в САЩ, работи като писател на медицински теми. От 2013 живее със съпругата си във Великобритания, а от 2016 се установява окончателно в къщата си в южната част на Каталуния. Автор е на “Литература на края на света”, “Хотелът на спомените”, “Моята Америка” и др. Oshte.bg го потърси, за да попитаме как се пише днес, вечна ли е любовта и как гледа на съвременния свят.

Каква книга е „Хотелът на спомените“?

„Хотелът на спомените“ е хубава книга, трудна, дълбока, добра. Роман за един баща и неговите деца. Книга за възможността човек да се променя докато е жив – към добро!

Колко време я писахте и кой и защо беше най-трудният етап? 

Тази книга я писах в продължение на седем години, между есента на 2011 в Сан Себастиян, Испания и пролетта на 2018 в къщата ни в Каталуния. Междувременно напуснахме Америка, живяхме в Англия, написах три други книги и събрахме окончателно дома си в едно село между морето на Коста Дорада и планината Тивиса в Каталуния. Най-трудният етап беше написването на третата част, която замислих през 2014 и се реших да завърша през 2018 г..

Образът на бащата е изграден така, че хем отсъства, хем обсебва. Какво ви споделят най-често читатели за него? 

Повечето читатели, особено тези с феминистични разбирания, ми казват, че е неприятна личност, женкар, сексист, противоречив алфа-мъж. Вашето „хем отсъства, хем обсебва“ чувам за първи път и намирам за много точно. Жена ми се отврати от Павел Стоименов, когато разбра, че по моя замисъл той отказва да гледа втората си съпруга, която се разболява от Алцхаймер. Моята емпатия към него съм изразил чрез любовта на дъщеря му Спасена, която успява да извади от характера му онези благородни качества, които е потискал до старини под влияние на живота си в комунистическа България.

Това е промяната, за която споменах по-горе: от сцената, в която той шие вулвата на жена си, разкъсана от раждането, до пълното доверие, което през деветото десетилетие от живота си изпитва към дъщеря си и й позволява да се разпорежда с наследството му. С една дума – от външния поглед на мъжа към жената до осъзнаването на нейната вътрешна същност. Прави ми впечатление, че всеки читател вижда в романа нещо, което другите не виждат. Тълкувам това като израз на богатството на сюжета и на характерите.

Вие сте лекар по професия. Бил сте преводач, журналист. Писател, разбира се. Къде в най-голяма степен откривате себе си?   

Писането е автотерапия и там открих, по-точно дефинирах за себе си, неща, над които не бях се замислял или не бях преодолял в реалния живот. Но същността ми е оформена от медицината, на която дължа научния, структуриран подход към света и обясненията за него. Журналистиката ме дисциплинира като пишещ човек и ми помогна да проявя в най-голяма степен уважението ми към истината. Търсейки себе си във всяка своя проява и професия, се уповавах на най-близките си, в които рефлектират както недостатъците ми, така и добрите ми страни. Съмнявам се, че тепърва мога да изненадам себе си или приятелите си. Но не е изключено. Животът трябва да се живее активно, интензивно.

Живеете и творите в Испания. Какво е бъдещето на българите в чужбина и на хората в България? 

Такава прогноза не се наемам да направя. Всеки човек създава живота си и отговаря за своето бъдеще. Някои успяват в чужбина, други не. Тъжно е, че за повече от 30 години единици са хората в България, които разбраха, че са сами отговорни за бъдещето си. Какво ще бъде то зависи от това колко бързо и доколко мнозинството ще осъзнае, че са общност, в която, за да получи, човек трябва да даде. Вижте, колкото по-малко българите се затварят в границите на България и служат на някакъв фалшив национализъм, толкова повече понятието чужбина ще изгуби сегашния си смисъл. Границите по света се отварят, стопяват се и идентичността на човека се съдържа все повече в индивидуалните му избори вместо в принадлежността му на едно племе.

Що се отнася до бъдещето на писателите в чужбина, които пишат на български език, то не е розово. „Хотелът на спомените“ е красноречив пример. Това, както личи от въпросите Ви и моите отговори, е много сериозен и литературно издържан роман, отразяващ важно време за България. Читатели, които са го прочели, се изказват със суперлативи – и то искрено, непредубедено. Но за него нито един български литератор, писател или критик от онези, които определят конюнктурата и си самораздават наградите, не се е изказал до този момент. Сякаш не съществува. Въпреки моето присъствие с отзиви за български книги всеки месец и две книги, в които най-важните ми есета са събрани, никой от литературното статукво не ги е чел или, ако ги е чел, не е казал нито една дума.

 Как започнахте да пишете и защо това се случи по-късно при вас? 

Писал съм през целия си живот, от най-ранна възраст, научни, журналистически, медицински и публицистични текстове, но не художествена проза. Един-единствен разказ написах през 1985 и го публикувах във в. „Антени“. Но животът ми се струваше все още по-интересен от описването му. През 2009 преживях една лична драма и това ме подтикна да я опиша. Така тръгна. Бях на 63 и изобщо не се сещах, че е късно. Сякаш животът ми току-що започваше, обаче придружен с умствения и емоционален багаж на преживял човек. Никога не е късно да се изложиш, както се казва. И така стигнах до 7 книги и усещането, че още имам бъдеще.

Какво означава да представиш една и съща история през различни гледни точки? 

Участниците в една история я преживяват по различен начин без да могат да си съобщят разликите един на друг. Затова спомените им са различни и обикновено си противоречат. Писателят има свободата да види историята през очите на всеки характер и така тя става обемна, триизмерна. Целта е да приближа читателите възможно най-плътно до истината – да повярват, че историята се е развила точно така, но и да си обяснят поведението на всеки характер.

Колко са различни и до каква степен си приличат хората? 

Различни са по способностите си, приличат си в страховете. Стигнал съм до възраст, когато веднага разпознавам какви са и какво носят хората, с които се срещам за първи път. Лесно ми е да предвидя реакциите на онези, с които се познавам отдавна. Всеки и всяка иска да е щастлив(а) – това е обща черта. Но всеки и всяка избират различен път към него – това са индивидуални черти. И оттам – несъгласията и конфликтите. Тънкостта на доброто писане е да внушиш универсалното в човешкото състояние чрез индивидуалните различия. Количествени мерки няма. Всичко е във взаимодействията с останалите и саморефлексията.

Как гледате на съвременния свят? 

С оптимизъм и надежда. Всяко поколение живее по-добре от предишното. По-добре днес значи по-сложно. По-организирано и по-целенасочено. Поради това се създава впечатлението, че животът е хаотичен и едва ли не светът е неуправляем. Не виждам алтернатива на либералната демокрация и на културата, която я съпътства и поддържа, въпреки опитите тя да бъде омаловажена и обезценена от Русия – империята на злото – и конспиративните фалшификатори на действителността.

Пишете ли в момента нова книга? И ако да, бихте ли открехнали малко завесата за нас?

Обмислям нов сюжет, но още не пиша. Три жени на средна възраст са заварени от пандемията в къща за йога и разказват живота си на своя хомосексуален йога гуру. В хода на откровените им разкази се появяват пресичания и близости, за които те не са подозирали.

Трябва ли писателят да има граници? 

Свободата на индивида свършва там, където започват интересите на общността. Свободата на писателя е ограничена само от морала и особеностите на характера му.

Какво взимате от хората и какво давате? 

Най-ценното за мен е общуването с хората. От приятелството не виждам нищо по-вълнуващо, по-обогатяващо и по-интересно. Приятелството ме кара да се чувствам свързан, задоволява необходимостта ми да принадлежа. И цял живот съм се учил от приятелите си – от онези, които са ме мамили – на предпазливост и самочувствие, от онези, които са ми останали верни – на доброта и откровеност. В началото на живота си вземах много повече, отколкото давах. Егото ми беше голямо. Постепенно нещата се обърнаха: все повече давах, връщах и благодарях. Сега давам само любов. Там е всичко: и знанията ми, и чувствата ми, и грижите ми. Опитвам се да давам на всеки онова, от което се нуждае. Спокоен съм, че се озовах в чудесното, удовлетворително, щастливо състояние на баланс, при което все повече давам без да очаквам да получа. Но когато получа, щастието ми се удвоява, вярата ми в доброто нараства.

Как според вас се научихте да пишете толкова добре? 

С четене на добра литература. И в школата на журналистическата професия. Благодаря за комплимента!

Какви са капаните на брака? 

Капанът в добрия брак е един: износването. В лошите бракове капанът е заложен в несъвместимите им характери. И неизбежно щраква.

Вечна ли е любовта? 

Вечна е като човечеството. Любовта у един човек умира, но любовта като състояние на човечеството живее постоянно. Капацитетът ни да обичаме е неограничен, но изисква усилия да го открием и подхранваме у себе си. Омразата, обратно, идва лесно, подхранвана от егото ни. Не вярвам в бог, но вярвам, че онова, което хората наричат бог, извира от мен и ме е освободило от всякакъв страх – страх както за себе си, така и за съдбата на човечеството.