Нина Александрова
Петра е древен град в днешна Йордания. В продължение на стотици години той е непознат на западния свят. Силно го отличава неговият цвят – розовочервеникав. Някога Петра е важна точка на древните търговски маршрути. Градът обграден от високи планини и е достъпен през тясно дефиле, а забележителните му, изсечени в скалите сгради, са запазени непокътнати и до днес. През 1985 година Петра е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
Антични източници го описват като зелен град, който не е страдал от недостиг на вода – въпреки че става дума за място насред пустинята. По време на разцвета между 200 г. пр.н.е. и 100 г. след Христос в Петра функционира напредничава система за водоснабдяване, която позволява на града, разпростиращ се на площ от 260 квадратни километра, да се справя с оскъдните си водни запаси.
Първите известни обитатели са едомците, които живеят по тези места около 1000 г. пр.н.е. Според Библията те са потомци на Исав, а препратките в Битие към място наречено Села, почти сигурно се отнасят за Петра. Едомците са победени от Юдейския цар Амасия, който нарежда 10 000 пленници да бъдат убити, като ги хвърлят от върха на скала.
Главната улица с колонади, която може да се види и днес, е успоредна на речното русло на Вади Муса, а някога от двете й страни има магазини. Полукръглите каменни редове в театъра, построен от набатеите, предлагат места за 4000 зрители.
Най-емблематичната сграда безспорно е Каснех ал-Фарун (Съкровищницата на фараона). Фасадата от дялан камък е наистина впечатляваща. Името й се дължи на древно вярване, че съкровището на фараона (вероятно Рамзес III, който владее мините в Петра) е скрито в урна на върха на монумента. Местните хора стрелят по урната, опитвайки се да я разбият и да видят съкровището, но тя оставала невредима. Предполага се, че съкровищницата вероятно датира от втори век.
Докато отвън много от сградите са с прецизно изваяни колони, фризове и спирални резби, вътрешността им съвсем не е толкова изпипана.
Тук обичайната украса са ярките цветове и наслояването на пясъчника – който често изглежда като моарирана коприна.
Към IV век пр.н.е Петра е населявана от набатеите, арабско племе, което изсича много от фасадите на сградите от пясъчник и живее в множество пещери из града. Мястото е естествена крепост.
Набатеите първоначално са овчари, известни с честността си. Бързо обаче се приспособяват към нова роля – на охранители на кервани и търговци, а таксите, които налагат на минаващите пътници, спомогат за преуспяването. Петра се превръща в голям търговски център, а гръцките пътешественици разнасят легенди за богатството и разкоша на града.
През 1812 г. швейцарският изследовател Йохан Лудвиг Буркхарт преоткрива Петра за Западния свят. Той е първият известен европеец, посетил тези земи след кръстоносците през 12 век.
Буркхарт е колоритна личност – преподава арабски, изучава корана и приема арабско име, за да улесни пътуванията си в тази част на Близкия изток. Откритието прави случайно, когато в края на август 1812 г., пътувайки от Сирия за Египет, край Мъртво море попада на група араби, които му разказват за антики в долината „Вади Муса“. Дегизиран като арабин, той ги последва. Отвеждат го до привидно плътна стена от скала, в която има тесен, дълбок проход. Движели се около 30 минути през дефилето Сик, почти лишено от слънчева светлина. Изведнъж се озовават пред червеникавата фасада на изкусно изсечена в скалите сграда, висока 30 м. Намират се на главната улица в древна Петра.
Тайната на съхранението на града се крие в неговата недостъпност. И до днес дотам се стига пеша или на кон. Археолозите събират множество факти от миналото му и опровергават предположението от 19 век, че е е просто некропол – град на мъртвите. Наистина има впечатляващи гробници като четирите царски могили в скалите на изток от централната му част или Деир на северозапад, но съществуват категорични доказателства, че в миналото Петра е град с поне 20 000 жители.
