„Мигове от живота“: Вирджиния Улф говори за себе си

Красиви, лични и единствени – така биха могли да се определят петте мемоарни текста, които Вирджиния Улф е написала за собствения си живот. Те не са превеждани на български език досега. Издателство „Кръг“ запълва тази празнота в библиографията на британската писателка, превърнала се в една от най-важните фигури на модернизма на XX в.

Писана четири десетилетия, но публикувана години след смъртта на Улф, тази единствена нейна мемоарна творба дава нов поглед към автентичния глас на авторката на „Вълните“, „Госпожа Далауей“ и др. Читателят вижда суровия материал на нейното творчество, както и начина, по който тя го преработва в книгите си. Сборникът не обяснява прозата на Улф, но със сигурност подпомага вникването в нея.

Творбата съдържа пет части. „Спомени“ и „Щрихи от миналото“ са посветени на ранните й години. Първата част Улф пише през 1907-а, когато е само на 21. Замисля я като биография на сестра си Ванеса, но тя се оказва по-скоро разказ за общото им детство и младежки години. Ключовата част „Щрихи от миналото“ е създавана с прекъсвания в края на кариерата на Улф, докато тя си по­чива от изтощителната работа върху биогра­фията на своя приятел Роджър Фрай, но и силно потисната поради надвисналата заплаха от предстоящата Втора световна война

Следват още три части – „Хайд парк Гейт“ 22″, „Старият Блумсбъри“ и „Сноб ли съм?“, писани между 1920 и 1936 г. специално за така наречения „Клуб на спомените“ –  група близки приятели, които се събират и си говорят за миналото с обещанието, че ще бъдат максимално честни.

Герои в тези автобиографични бележки са и много съвременници и знаменитости, които са посе­щавали родния дом на Улф. Сред тях са политици, икономисти, философи, писатели, поети, художници. Те играят роля в оформянето на младата Вирджиния в изграден творец.

Българското издание на „Мигове от живота“ започва с уводен текст от преводачката Иглика Василева. В него тя пише: „Както в романите, така и тук Улф гле­да на личността като на вечно подвластна на невидими сили – някои връхлитат ненадейно, други, едва появили се, изчезват, но всичко е в непрекъснато движение, дори миналото не е статично, а обект на промени според съзнани­ето, което го възкресява“. Методът на британката да филтрира миналото през настоящето е нейна запазена марка.

Напълно различни като тон и стил, петте части в книгата са обединени от безкомпромисната си честност и от стремежа нищо да не бъде премълчано.

Повече за Вирджиния Улф – за детство, брака, любовта и защо се самоубива, четете – ТУК.

Из есето „Щрихи от миналото“:

„В антрето в Таланд Хаус стоеше малко ог­ледало. Спомням си, че под него имаше полич­ка, а върху нея – четка за коса. Като се вдигна на пръсти, можех да видя лицето си в огле­далото. Бях на шест, може би седем години, когато ми стана навик да се оглеждам в него. Но го правех само когато наоколо нямаше ни­кого. Срамувах се. Естествено, изпитвах и чувство за вина. Но защо? Сещам се за една очевидна причина – и двете с Ванеса бяхме това, на което хората викат мъжкарани; иг­раехме крикет, катерехме се по скалите, кач­вахме се по дървета, твърдяхме, че тоалети не ни интересуват, и така нататък. И може би затова да ни хванат как се оглеждаме, беше против кодекса ни на поведение. Мисля си обаче, че чувството ми на срам имаше по-дълбоки корени. Почти съм готова да обвиня моя дядо – сър Джеймс, който веднъж запалил пура, много му харесало, хвърлил я и повече никога не помислил да повтори. Склонна съм да мисля, че съм наследила нещо от този пу­ритан, член на Клапамската секта[1].

Във всеки случай у мен срамът от огледало­то продължи цял живот, много след като мъж­каранският период отмина. И досега не мога да си напудря носа на публично място. Всичко, свързано с дрехи – да се наконтя, да се фръцна в стаята с новата си рокля, – ме плаши и до днес; най-малкото ме притеснява, кара ме да се чувствам неловко. „О, да мога да тичам на воля като Джулиан Мъръл, да препускам в гра­дината с новата си рокля“ – така си мислех немного отдавна в Гарсингтън, когато Джу­лиан отвори един пакет, облече нова рокля и хукна да обикаля наоколо като отвързана. Но женствеността представляваше много силна жилка в нашия род. Бяхме известни с красота­та си – красотата на майка ми, красотата на Стела, които отрано ме караха, доколкото си спомням, да изпитвам гордост и задоволство. Тогава откъде това чувства на срам, освен ако съм наследила някакъв противоположен инстинкт? Баща ми беше със спартански въз­гледи, аскет и пуритан. Според мен нямаше усет за картини, нямаше слух за музика, няма­ше чувствителност към благозвучието на ду­мите. Това ме навежда на мисълта, че моята – бих казала „нашата“, стига да знаех достатъч­но за Ванеса, Тоби и Ейдриън, ала колко малко познаваме дори собствените си братя и сес­три, – моята вродена любов към красотата е била възпрепятствана от някакъв наследен страх, който обаче не ми пречеше да изпадам в спонтанни мигове на неудържим екстаз и еу­фория, при това без никакъв срам, без никакво чувство на вина, стига те да нямат нищо общо с моето тяло. По този начин открих още един елемент на срама от това, че някой може да ме види как се оглеждам в огледалото в антре­то. Сигурно съм се срамувала и страхувала от собственото си тяло. Друг спомен, отново в антрето, може да послужи за обяснение. Пред вратата на трапезарията имаше плоча, върху която поставяхме чиниите. Веднъж, бях още съвсем малка, Джералд Дъкуърт ме качи вър­ху нея и докато стоях там, взе да ме опипва. Спомням си допира на ръката му, която бър­каше под дрехите ми, упорито и неотклонно се спускаше по-надолу и по-надолу. Спомням си, че се надявах да спре, че се бях вцепенила, че се сгърчих, когато ръката му стигна срам­ните ми части. Но тя не спря. Ръката опипа и срамните ми части. Спомням си колко про­тивно и неприятно ми беше – коя е думата за това безмълвно, объркано чувство? Сигурно е било много силно, щом и досега го помня. Това, изглежда, показва, че усещането за определени части на тялото – как не трябва да бъдат до­косвани, как не е редно да позволяваш да бъдат пипани – по всяка вероятност е инстинктив­но. Това доказва, че Вирджиния Стивън не е ро­дена на 25 януари 1882 година, а хиляди години преди това и още от самото начало е трябва­ло да срещне инстинкти, отдавна усвоени от хиляди мои прародителки в миналото.

Това хвърля светлина не само върху моя случай, но и върху проблема, който зачекнах на първата страница; защо е толкова трудно да опишеш човек, на когото се случват неща. Очевидно човекът е нещо безкрайно сложно. Вземете случая с огледалото. Въпреки че се опитах най-честно да обясня защо се сраму­вах да гледам лицето си в огледалото, успях да назова само някои от възможните причини; може да има и други; изобщо не предполагам, че съм стигнала до истината. Все пак това беше нещо простичко, беше се случило лично на мен, а аз нямам причина да лъжа. Въпреки това оба­че някои хора описват други хора и наричат пи­санията си „биографии“, тоест събират опре­делен брой събития, а човекът, на когото са се случили, остава неизвестен. Нека добавя тук и един сън, защото май има връзка с огледалото. Сънувах, че се оглеждам, когато едно ужасно лице – лицето на животно – изведнъж надникна иззад рамото ми. Дори не съм сигурна дали беше сън, или наистина се беше случило. Въз­можно е някой път, докато съм се оглеждала, нещо зад мен да се е размърдало и аз да съм ре­шила, че е нещо живо? Не мога да бъда сигурна. Но винаги ще си спомням другото лице в огле­далото, независимо дали е било сън или факт, както и уплахата, която изживях.

Това са някои от първите ми спомени. Но разбира се, като описание на живота ми те са подвеждащи, защото и нещата, които човек не помни, са също толкова важни; нищо чудно да са дори по-важни. Ако мога да си възстановя един цял ден, ще мога да опиша, макар и повърх­ностно, живота си като дете. За жалост, човек помни само изключителното. В същото време защо трябва да смятаме едно нещо за изключи­телно, а друго – не. Защо съм забравила толко­ва много неща, които може да са били дори по-забележителни от онези, които помня? Защо си спомням жуженето на пчелите в градината, докато се спускам към брега, а напълно съм заб­равила как баща ми ме е хвърлил гола-голеничка в морето? (Госпожа Суоник твърди, че е била свидетел на случката.)

Това води до друго отклонение, което веро­ятно може да обясни известна част от собст­вената ми психика, че и тази на други хора. Много често, докато пишех някой от моите така наречени романи, се терзаех от същия проблем, а именно как да пресъздам това, ко­ето наричам на собствения си стенографски език „не-съществуване“. Всеки ден включва много повече не-съществуване, отколкото съ­ществуване. Например вчера, вторник, 18 ап­рил, се случи добър ден – над средното по отно­шение на „съществуването“. Беше прекрасен, с удоволствие написах тези първи страници, умът ми си почина от тягостното задълже­ние за биографията на Роджър, разходих се по Маунт Мизъри, продължих покрай реката и с изключение на прилива, цялата природа, която винаги наблюдавам много внимателно, беше изпъстрена с нюанси, които харесвам; спом­ням си върбите, перести, обагрени в нежнозе­лено и лилаво на фона на синьото небе. С голя­мо удоволствие се зачетох в Чосър; започнах друга книга – мемоарите на мадам Дьо Лафа­йет, – която ме заинтригува. Но тези отдел­ни моменти на съществуване са затънали сред много други на не-съществуване. Вече съм заб­равила за какво си говорихме с Ленард по време на обяда, по време на чая и въпреки че беше до­бър ден, добротата му стоеше сякаш напъхана сред нещо като неописуема делнична сивота. Винаги е така. През по-голямата част от всеки ден живеем несъзнателно. Човек ходи, яде, раз­глежда неща, занимава се със задачи – счупена­та прахосмукачка, – поръчва обяд, пише заръки за Мейбъл, пере, готви, подвързва книги. Кога­то денят е лош, делът на не-съществуването е много по-голям. Миналата седмица имах лека температура и почти цял един ден ми мина в не-съществуване. Добрият романист винаги успява по някакъв начин да пресъздаде и двата вида съществуване. Мисля си, че в това отно­шение Джейн Остин много я бива, както и Тро­лъп; могат го още Текери и Дикенс, и Толстой. Аз никога не съм успявала да предам и двете състояния. Опитах се – в „Нощ и ден“, както и в „Годините“. Но за момента ще оставя на­страна литературния аспект“.

[1] Клапамската секта, наричана още Клапамските светци, е група реформатори на Църквата на Англия, базирани в Клапам, Лондон, в началото на XIX в. Членове ù били известни, начетени и замож­ни хора с напредничави политически и социални възгледи.