Нина Александрова
Той е стихия на сцената. Играл е какви ли не роли. Знае и може. Едно от последните му превъплъщения е на абат Пирар в „Червено и черно“ по Стендал – спектакъл на Бина Харалампиева в Малък градски театър „Зад канала“.
Г-н Йовчев, вие сте сред най-разпознаваемите актьори у нас. Бихте ли се представили с няколко изречения?
Не се подготвям по-различно от всички останали актьори – старая се да прочета повече литература, свързана с конкретната задача, опитвам се да вникна в конкретните желания на автора и режисьора.
Актуални ли са днес темите от XIX век в „Червено и черно“?
Темите в „Червено и черно“ сигурно винаги ще бъдат актуални – свързани с желанието, самотата, себереализацията, самоограничението, любовта, саможертвата, (неслучайна подредба), и винаги са присъствали като нерешени проблеми за човечеството. Поставянето на дилеми, свързани с изборите, които ежедневно правим, е нещо, което няма как да не вълнува всеки един от нас.
Бихте ли споделели едно от посланията, които лансира вашият герой абат Пирар?
Може би реплика, повторена по различен начин, която като рефрен се натрапва – „Лошото е също тъй нетрайно, както и доброто“, е явно въпрос на избор и настояване при всеки един от нас, устояване на принципи – не просто наизустени, а подлежащи на постоянна критика.
Противоречив образ ли е той – от една страна наистина го е грижа за неговия питомец, но от друга – иска да го контролира, нерядко го и манипулира?
Във Вашия въпрос се съдържа и част от отговора. Да, искрената грижа за съдбата на Жулиен Сорел, не пречи на абат Пирар да му налага своите виждания за света и там като че ли няма грешка, свещеникът е искрен в своите несъвършени, болезнени желания. Да превърне един млад човек в реализиран образ на всичко, което той не е постигнал. Това обаче, не е задължително да бъде противоречие, поне от гледна точка на персонажа. Въпросът е зададен към публиката и тя трябва да го припознае като противоречие, извънредно парадоксално желание или нещо съвсем друго, в което можем да видим себе си и точно поради тази причина да се страхуваме дори да назовем.
В спектакъла е представен и образът на Париж – място не само на падения и интриги, но и на непредвидимост в човешките взаимоотношения, на усещането, че животът се иплъзва в целия хаос. Характерно ли е това и за нашето съвремие или вече сме надраснали Стендал?
Сигурно трудно се надраства „човешкото“ във взаимоотношенията. Колкото и епохи да ни делят, еволюцията е твърде бавна, колкото и да ни се струва, че не е така. Сигурно се нуждаем от повече култура, за да се движим по-уверено като човешка цивилизация, а може и да греша, може би отказваме да видим наличното.
Какво четете в сободното си време, извън театъра?
Чета както художествена така и техническа литература, нищо специално.
Спомняте ли си първия ваш спектакъл? Какви усещания изпитвахте? И по-спокоен ли сте сега преди представление?
Смътно си спомням първия спектакъл, но усещането ми беше за сигурност и удоволствие. Продължавам да се вълнувам, не съм по-спокоен, с работата идва и усещането за разбиране, което „талантът“ (каквото и да означава това), не може да предостави.
Коя е ролята, която се доближава най-много до вас самия?
Не се асоциирам с конкретна роля, поради несравнимостта на театралната с извънтеатралната действителност. Даден персонаж винаги има много по-голям и различен от моя житейски опит. Не бих и посмял да се сравнявам с който и да е образец от изкуството.
