Нина Александрова
Постановката „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ е обход в света на Пейо Яворов. И не само, защото се усеща, че той е полковник Витанов, а защото… сме в душата на твореца, озърташ се, може да го видиш, докоснеш, да те омае и да те извиси. Това е творчеството на Яворов – живо, инатливо, сетивно, достолепно, вихрено, съзидателно и укротяващо.
Този, който влиза в душата му е режисьорът Бина Харалампиева. Това е нейното поредно доказателство не само за таланта, който има, но и за усета ѝ към пренасянето през времената на изконните човешки битувания като любов, семейство, предателство, смърт, прошка. „Струва си да влезеш в душата на Яворов, но това става трудно“, неслучайно казва Бина Харалампиева.
Сюжет
„Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ е втората по хронологичност пиеса на Пейо Яворов, първоначалното ѝ заглавие е „Майката“. Основната сюжетна линия проследява колизиите след настъпил разрив в едно щастливо семейство. Причината е дълго пазената тайна на Бистра Попович (Теодора Духовникова). След като е разкрита, животът на всички се променя. Следват трансформации, наситени с емоционалност до краен предел. В ролята на съпруга ѝ – Сава Попович, влиза Дарин Ангелов, който разбира, че синът им не е негов, а баща на Данаил (Богдан Бухалов) е дългогодишният приятел полковник Витанов (Иван Юруков).
Грехът като път напред
Представлението на камерна сцена започва сред зеленина, домашна лимонада, кресла с розово фламинго и птичи песни. И това е необходимата доза свежест за сетивата на зрителя, контрапункт преди да се слее със света на семейство Попович. Какво става обаче, когато тайната е разкрита? Прошката търсим от децата, от най-близките, караме ги да се превърнат в доказателство, че греховете не са жестоки и че нашата идентичност се определя и от тях, заради тях се променяме и вървим напред. Защото Бистра казва: „Светът нямаше да го има, ако имаше само добро“. Защото именно това доближава Яворов до модерната европейска проза.
Той никога не е еднозначен, праволинеен. Затова идеята му се пренася като паралел години по-късно, когато пред същата дилема е изправена снахата на Бистра – Олга. Свекървата обаче я съветва: „Ако сърцето ти не е пълно, махай се“. Дали майката, колкото и да е обичала Сава, съжалява, че не е избягала с полковник Витанов? Защото въпросите са много, а когато гръм удари в слънчев семеен ден, животът след това продължава с ехото от него.
40 години тишина
Пиесата се връща в Народния театър след 40 години тишина – през 2019 г. е примиерата ѝ. Като драматург Яворов завършва две пиеси – „В полите на Витоша и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, приета с резерви и оказала се негова предсмъртна. Тревогите около нея започват още с генералната репетиция през 1912 година, прекъсната от мобилизацията за Балканската война, в която по-късно загива един от актьорите. Затова премиерата се забавя до следващия октомври, в навечерието на най-драматичното време за Яворов – през ноември съпругата му Лора Каравелова се застрелва в дома им, а той в мъката си опитва същото и се ослепява, преди след година да натисне спусъка окончателно. На фона на тези събития „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ остава недооценена, докато всъщност носи дълбоко психологически казус, сравняван с работата на Ибсен.
За втори път пиесата е поставена от Хрисан Цанков на сцената на Народния театър през 1939 година, а после чак през 1979 г. – от режисьора Пантелей Пантелеев.
Яворов: Не съм социолог, нито моралист, аз само анализирам и рисувам
Запитан за източника на сюжет в пиесата и за целта на написването ѝ, Яворов отговаря: „Случаят“ е прост… Аз си поставих по своему една психологическа задача и се помъчих да я разреша. След двайсет години лъжа истината излазя наяве. Гърмът пада. Да видим как засегнатите ще изживеят своето поражение… Аз не съм нито социолог, нито моралист – искам да бъда само поет и художник… Аз само анализирам и рисувам“.
