Камелия Кучер: Животът е движение, а движението създава истории

Камелия Кучер учи в едно от най-старите училища в Европа – Institut Monte Rosa – на брега на Женевското езеро, после живее в няколко европейски страни. След Русия, Испания, Швейцария, Германия и Франция се завръща в България. Харесва класическата музика и литературата. А любовта към книгите е била неделима част от живота й. Майка е на три деца, истинско чудо е, че е автор и на три романа, – “Дом”, “Нощ” и “Сън”. В момента пише четвърти. Как се случва това, как дели живота си между бита и творчеството, между София и Барселона, заедно със съпруга си, какво е да станеш толкова млада майка, какви капани крие родителството и брака, вижте отговорите на въпросите, които Oshte.bg зададе на популярната писателка. 

Г-жо Кучер, книгите ви носят имена като „Дом“, „Нощ“, „Сън“ – все сакрални пространства. В тях ли човек преживява загубите, тревогите, надеждите, мечтите, самотата?

Много ми харесва този поглед върху заглавията на моите романи, благодаря за така зададения въпрос. Да, заглавията на трите ми романа отразяват вътрешното пространство на човека, съдържанието му, което той преживява сам, в себе си. Това е може би огледало на извора, от който се появиха трите ми романа – от вътрешния ми свят и начина, по който аз преживявам света около себе си вътре в себе си. То е някакво сито на чувствителността, с която „опипваме“ света, крачка по крачка ние вървим към или от нещо – животът е движение, движението създава историите, които ние, пишещите, после описваме в романите си. В същото време животът е и нещо статично – вътрешният ни свят, който може хем да се обогатява, да расте или да се свива, да осиротява, тоест се движи, но в същото време там има нещо, което никога не изчезва докато сме живи – ние самите.

Кога самотата е изцеляваща и колко болка може да понесе човек преди тя да го промени?

Самотата става изцеляваща, когато се научим да я разбираме, да разбираме какво съдържа тя, защо ни е необходима. Когато самотата се превърне в уединение, тя става време, което прекарваме със себе си, време, което всъщност не е самотно, защото е изпълнено със съдържание и това съдържание е може би най-ценното за собственото ни развитие, за процеса на опознаване на самите нас. Ние всъщност никога не сме сами, ние винаги сме със себе си. Страхът от самотата означава страх от възможността да останем насаме със себе си. Единствено в уединението можем да осъзнаем напълно кои сме спрямо света, спрямо собствения ни живот, какво можем да вземем и дадем на света. Взаимодействието ни с всичко започва отвътре навън. Болката винаги ни променя, душевната болка, тъгата, мъката – това са процеси. В края на тези процеси ние винаги излизаме променени. Как ще ни промени болката, ще отнеме ли нещо от нас или нещо ще ни даде – това се решава във вътрешния ни свят, чиито демиурзи сме ние самите.

Кога и защо човек поставя стени пред себе си?

Ако човек има отговор на този въпрос, значи е намерил панацея за цялото нещастие на този свят. Стените, които поставяме пред себе си, ни делят от пълното ни осъществяване в този живот, често ни делят от пътя, който искаме да извървим, но не можем – не можем, защото си пречим сами. Така не се осъществяваме там, където бихме искали и това води до горчивина, съжаление, озлобление. Стените, които поставяме пред себе си, играят ролята на удобен и познат квадрат, който с времето започва да отеснява, да ни ограничава. Но да разбиеш стената е трудно, искат се усилия, които ние не вярваме, че сме способни да приложим. И се получава отрицание, едно заложничество, наложено от самите нас. Отношенията ни със света стават изключително трудни, спънати. После се оглеждаме наоколо, виждаме същите борби и у другите и си казваме: ето, такъв е светът, такъв е животът. Успокояваме се в собственото ни отрицание и започваме да оцеляваме, вместо да живеем. Всички имаме стени, повече или по-малко, в цялостното ни взаимодействие с живота или само в някои сфери. Това са страхове, предразсъдъци. Важното е дали те владеят нас или ние тях.

Пишете ли нова книга? И ако да, бихте ли открехнали завесата малко?

Пиша с бавни темпове, защото напоследък битът излезе на преден план. За разлика от предните ми три романа, тук гласът е женски, присъства България. Действието се развива между Русия, България и Швейцария – три страни, които най-силно се съдържат в мен. И в този смисъл, без да има особено много автобиографични елементи, този роман е автобиографичен, защото съдържа моя светоглед по време на израстването ми и превръщането ми в жената, която съм днес. Историята е семейна, историята на брат и сестра, времето, е времето на моя живот. В този роман, за разлика от предните три, показвам света през моя не мечтателен, а реалистичен поглед. В същото време има хиперболизирани герои, както и в предните ми три романа – някакъв баланс е, между естествено авторско развитие и необходимостта да остана вярна на себе си. Поне се надявам това да е резултатът.

Кой е най-големият ви критик?

Аз самата. Ако трябва да съм честна има много критици в моя живот – майка ми, баща ми, децата ми. Понякога ми е интересно да виждам себе си през техните очи, да търся връзките и бездните между това как аз виждам себе си и как ме виждат те. Понякога това, което откривам, ме радва, понякога ме натъжава, понякога ме кара да ровя по-дълбоко, понякога ме кара да поставям всичко под съмнение. Но отдавна вече вътрешният ми диалог е много силен, той е този, който ми влияе истински, влияе на решенията ми, на усещането ми за мен самата. Упорит човек съм и непримирим. Затова и диалогът никога не секва, понякога дори ми тежи. Сега се уча да се критикувам без да се обвинявам, да се отърсвам от тежестта на несбъднатото, да чувствам вместо да знам и да следвам това чувство.

Къде е домът на душата ви?

Тялото. Вярвам във взаимодействието между двете, в необходимостта от хармония, баланс между физическото и духовното. Между тялото и душата. Мислите и действията. Всичко, което се случва вътре в мен, аз материализирам в света – мислите, намеренията, желанията, страховете. Моят живот е продължение на моята душа – домът ми, делата ми, отношенията ми с другите, семейството, което съм създала, книгите, които пиша. Вярвам във връзката между душата и мислите – може би затова толкова обичам книгите, защото понякога те говорят по-ясно дори от човека, който ги е написал. Защото в голямата литература говори душата, човекът е неин проводник, думите са нейната мелодия. Аз сама съм си дом и днес той е голям, пълен, завършен – с нещата и хората, които обичам.

Какво ви вдъхнови да напишете „Сън“?

Необходимостта от още едно място, където да пребивавам. Действителността не ми стига, не ми е достатъчна. Трябва да има повече от това, което виждам, когато се огледам край себе си. Това е порив, който ме кара да създавам, да творя. Необходимостта от нещо повече. В „Сън“ това силно се усеща, в него има готически елементи, аура от нещо магично, нещо, покрито със сто години сън, нещо, което не умира, а само стихва, изчаква времето си. Нещо, към което винаги можеш да се върнеш. Исках да отдам почит на тази страна от живота, която е сякаш покрита с призрачен воал – на декаданса, на отминалите величия на нещата, на красивия разпад, на несбъднатото, на мечтателната тъга, на страданието като част от нас самите, от необходимостта ни да се почувстваме живи.

Имате интересен живот. Бихте ли ни разказали повече за него – от детските ви години до зрелите?

Напоследък се връщам често към детските ми години. Те преминаха в Сиктивкар, Коми, където съм родена. Дете съм на смесен брак между рускиня и българин, имам два родни езика – руски и български. Детството ми беше студено, покрито със сняг и тишина. Детските ми спомени са красиви – бели, заскрежени, с ледени висулки, които проблясват на светлината от уличните лампи. Преместихме се окончателно в България, когато бях на седем години – за първи клас. Малко след това започнах да се занимавам професионално с тенис, голяма част от детството ми премина на тенис кортовете. Това беше мечта на моите родители, не моя, затова там имаше сблъсъци – трудно е да се отдадеш изцяло на нещо, което не обичаш, а професионалният спорт изисква пълно отдаване. Бях добра тенисистка, спортът ме научи на самодисциплина, на постоянство, изобщо да превъзмогвам себе си, което използвам и днес. Но ако зависеше от мен, щях да си стоя затворена вкъщи и да чета по цял ден – удивително е как някои наши изявени особености се проявяват още в детството и остават цял живот.

Заминах за Швейцария някъде на четиринайсет – когато окончателно се отказах от тениса. Завърших средното си образование в английски пансион в Монтрьо, училището се намираше на брега на Женевското езеро, удивителна гледка. Изпитвам голям сантимент към Швейцария, защото там започнах да се оформям като човек, там имах възможността да се отдам на четенето, да опозная света чрез книгите, чрез красотата на страната, чрез езиците и децата от цял свят, с които живеех. Пансионът се превръща в твой дом, съучениците ти – в твое семейство.

После постъпих в университет в Женева, още един приказно красив град, там опознавах свободата да бъдеш възрастен. И отговорността, която това носи. Следвах „Бизнес администрация“ – нещо изключително далеч от мен и моите интереси, но това беше положението. Бунтувах се, бяха диви години. Впоследствие живях в Париж, Мюнхен, Барселона. В България се връщах рядко и за кратко, в Русия – още по-малко. Върнах се в България поради обстоятелства и сега живея между София и Барселона, най-вече в София. С мъжа ми и трите ми деца. Не знам къде ще бъда след години, отдавна вече съм привикнала да не се установявам – не приемам особено сериозно границите по света, не се чувствам човек, битуващ в рамките на определена националност. Пиша на български език и това го прави силно роден, мой. Но извън него светоусещането ми е широко и предпочитам да се занимавам с наднационални теми – това се усеща и в книгите ми.

Как се промени животът ви след първата ви книга „Дом“?

Силно. Допреди „Дом“ писането беше необходимост, някакво тайнство дори, нещо, което винаги ме е съпровождало, нещо естествено. Като малка имах един блян – да бъда писателка, снимката ми, черно-бяла, да бъде там, до големите писатели, мислите ми да бъдат толкова важни колкото техните, светът и човекът през моите очи да имат добавена стойност. Светът на литературата винаги ме е вълнувал дълбоко и съм подхождала към него с голямо уважение. Започнах да пиша „Дом“ без грам мисъл за издаване – пишех както всеки друг път. В един момент усетих, че може би този текст е готов да бъде споделен, че аз съм готова да го споделя. Мисълта беше странна, непозната, някак вълнуваща. И все пак не осъзнавах напълно, че вървя натам. За пръв път осъзнах истински какво ми предстои, когато подписах договора с „Хермес“.

След появата на „Дом“, а после „Нощ“ и сега „Сън“, самата аз се промених – превърнах се повече в себе си поради простата причина, че сега осъществявам много повече от себе си в света край мен. Преди мислите ми, светоусещането ми беше нещо лично, дълбоко, само мое. Сега писането на моите романи изкарва този вътрешен свят навън, сега самата аз съм навън – и това е най-голямата промяна. Затворен човек съм, не обичам да излизам от вкъщи и общувам с малко хора – така че появата на „Дом“ в някаква степен е и урок за мен – как да „изляза“, как да споделям, как да си взаимодействам с околните.

В „Нощ“ има моменти, свързани с Втората световна война?

Да, войната там е герой сама по себе си, една всеобхватна ръка, която стига до персонажите – нахлува без да пита. Интересувам се от Втората световна война от много години, още от годините в Монтрьо. Все се опитвам да разбера как е възможно човек така рязко, категорично, бързо да се обезчовечи, да обезцени живота на другите – в цивилизовано време, време, когато вече сме стъпвали върху цялата основа на световното културно наследство, върху която стъпваме и днес. Хана Аренд в „Баналността на злото“ говори прекрасно за това. „Нощ“ се роди от желанието да преживея този исторически период пишейки за него. Това в никакъв случай не е военна книга, човешка история е – съдби, които се развиват на фона на тази война, заради и въпреки нея.

Бихте ли описали един ваш ден?

Непрекъсната борба с бита. Опит да балансирам творческата си енергия и битовите задължения. Събуждам се рано – будилникът ми е малкият ми син, в момента на три години. Следват закуски, развозване по училища и детски градини – трите ми деца учат на различни места. С мъжа ми се координираме, разделяме си кой кого кога вози и взима. После се прибирам, сядам на компютъра и прекарвам в писане, превод или друго свързано с писането около три-четири часа (преди издържах по-дълго, сега не мога, заболява ме главата, кръст, гръб). Сетне обръщам фокуса към бита – напоследък все повече предпочитам да не излизам излишно навън и технологиите много ми помагат. Човек вече може да работи от къщи, да пазарува от къщи, общо взето да координира деня си от телефона и компютъра.
Следобед отново сядам да поработя на компютъра – около два часа. А после прибирам децата от училища и градини, пътуваме около час и у дома настава хаос. Обикновено успявам да седна около десет вечерта – с чай и цигара на терасата. Чета докато ми стигнат силите, после си лягам.

Старая се да крада време за съзерцание през деня, важно ми е. Пет, десет минути – но времето да е спряло. За последните четири години родих третото си дете, написах три романа, имах национално турне, записах един сезон от Youtube предаването “Лицата на думите с Камелия Кучер и Иван Русланов” и направих първия си художествен превод – сега битът ми е една идея по-лек, в един момент усетих, че енергията ми стига за толкова, трябва да напълня извора. Сега се старая да балансирам нещата, понякога изпитвам истинско удоволствие просто да поливам бръшляна отвън.

Вие като че ли сте от малкото писатели, които имате трейлъри на книгите си?

Да, така се оказва. В България малко автори имат трейлъри на книгите си и това има своето обяснение. Тук повечето тиражи са много малки, а един професионално заснет трейлър изисква инвестиция, която не се оправдава. При мен нещата се случиха някак случайно, леко. Аз съм киноман, обичам визуалния и музикалния поглед към историите, затова естествено много ми се искаше романите ми да имат книжни трейлъри – още един поглед към тях, нещо визуално и музикално, което да бъде част от тях. Имам късмета да познавам Яна Титова и Алек Алексиев и така от една идея-мечта, трейлърите станаха реалност. Спомените от снимачната площадка са ми голям сантимент – стояхме, гледахме как се получава и мечтаехме да заснемем цял филм. Различно преживяване е, защото когато пишеш, ти си сам, а заснемането на трейлърите беше съпреживяване с други хора, с цял екип, който детайл по детайл пресъздава твоята история на екрана.

Как ви провокира времето, в което живеем?

Ако трябва да бъда откровена, изобщо не ме провокира. И това като че ли е моя лична и творческа драма. От малка нося една любознателност в себе си, желание да опозная света откакто светува, да направя връзките между явленията, да разбера човека не спрямо настоящето, а по принцип, в същината му, онази, която не зависи от времето, мястото и обстоятелствата, в които се намира. Оттам и големият ми интерес към историята на света. Интересно е как, когато гледаш на историята, на културното наследство на света, търсейки връзките между явленията, започваш ясно да виждаш взаимодействието на всичко. Ние повтаряме историята си, повтаряме самите себе си, няма нищо ново под слънцето. И през вековете се откроява все една и съща истина: това, което ни прави човеци, е способността да владеем себе си, да не бъдем подвластни на животинските си инстинкти, на низшите страсти. Някои от нас го постигат сами, за други е необходима силата на обществото, на нрави, закони. През потока на историята ясно се вижда кога човечеството се е справяло с тази задача и кога не. Днес се наблюдава същото.

Успяла съм да си обясня човешката същност, да си обясня пътя на човечеството – това, към което винаги съм се стремяла. Но сега това знание ме поставя в ситуация, в която съвремието ми не ме провокира, не ме вдъхновява, не събужда любознателност в мен. Затова моят фокус е върху личността, върху отделния човек. Така е в мислите ми, така е и в книгите ми, затова дори „Нощ“, която се развива по времето на Втората световна война, не е книга за войната, а за човека.

Имате три деца. Попадали ли сте в криза заради родителството, имам предвид личностна криза?

О, да, дори често. Родих млада и имам чувството, че цял живот съм била майка. От дете имам проблем с отговорността – свръхотговорна съм и понякога това чувство се превръща в чувство за вина. Често това, че съм майка, ми пречи да почувствам факта, че съм човек, отделна личност със свой собствен път. Пътят ми от толкова години е пресечен с този на моите деца, че вече не виждам местата, където той е мой собствен. Винаги съм искала да имам голямо семейство, у дома да има онзи дух на шумните вечери, разговори, споделеност – липсваше ми когато бях малка, моите родители са сухи хора, особени, строги.

Саможив човек съм и нямам проблем с поставянето на лични граници, имам си едно мое лично пространство, което никога не губя. Но предизвикателството е вътре в мен, в тревожността за децата ми, която все по-ясно осъзнавам, че никога няма да ме напусне. Това е тежест, вътрешна тежест, с която човек се учи да живее. Осъзнавам, че силно ми пречи способността да ровя дълбоко в себе си, да рефлектирам и анализирам, което е част от творческата ми натура. Но в бита тази способност, този талант, ако щете, тежи, пречи на лекотата на нещата. За една жена, дори в днешния модерен свят, е трудно да намери баланса между себе си и децата си. Между нещата, които обича и децата, които обича. Винаги се прокрадва едно чувство за вина, винаги ти се струва, че едното е за сметка на другото.

Какви капани крие бракът и как може да запазим любовта?

Капаните са тези, които сами си поставяме. Малко като стените, за които говорихме по-горе. Това доколко ние сме осъзнати по пътя, който вървим, определя какви капани ще заложим по пътя на брака си. Колкото по-наясно със себе си е един човек, толкова по-лесно е да определи формулата на споделения живот. Лутащият се човек трудно може да съхрани един брак и тук дори не става дума за развод, тъй като има немалко семейства, които продължават да съществуват в брак, който отдавна е изхабен. За да живеем пълноценно с друг човек, ние първо трябва да живеем пълноценно със себе си. Не знам дали има брак без капани, за мен обаче капаните са винаги отражение на нас самите, те извират отвътре, не идват отвън. Поставям любовта на първо място, защото без нея бракът е по-скоро съжителство. Сходният светоглед, споделените ценности и морал – това са качествата, необходими за да се преодоляват капаните.

Бракът е нещо живо, променящо се с нас по нашия път, затова и вниманието, което му отделяме е непрекъснато, не е нещо статично, което сме решили веднъж завинаги и сме пуснали по течението. Капаните са страховете, неувереностите, вътрешните дефицити, липсата на споделеност, уважение, лични граници или пълноценност във вътрешния свят на човека. Зависимостта също е капан – материалната и психическата. Бракът не е затвор, взаимозависимост, абсолютно сливане. Бракът е общ път, по който вървят две отделни личности в непрекъснат взаимообмен. Когато този път не е балансиран, бракът не е пълноценен. За да се съхрани любовта трябва първо да я е имало, а на мен ми се струва, че много хора бъркат съвсем други емоции за любов. Трудно е да се даде формула за съхраняването на любовта, част от процеса е развитието на личността в собственото ѝ пространство, така че изворът, от който черпим тази любов, да е винаги пълен.