Итало Калвино: Всичко, което сме и имаме, е каталогът на непровалилите се възможности

„Всеки е направен от това, което е преживял, и от начина, по който е живял, а това никой не може да му го отнеме. Който е живял, страдайки, остава рожба на своето страдание; ако му го отнемат, той вече не е същият“. Преди точно век, на 15 октомври, в Сантяго де лас Вегас в Куба, се ражда авторът на тези думи – Итало Калвино. Две години след това родителите му се връщат в Италия и така той израства в Сан Ремо. Преди Втората световна  война гениалният писател, който създава нов вид проза, започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино с работа върху Джоузеф Конрад.

Калвино е писател, който е вгледан по особен начин в езика. Напомня ми за Милан Кундера. Обича да дава отговорите си на интервюта писмено, тъй като смята устната реч за неточна. Когато говори, често прави паузи… Слуша думите сякаш ги произнася някой друг, а не самият той. Също като Кундера пази личния си живот от светлините на прожекторите, и е убеден, че „самонаблюдението е ужасно декадентско“. Вярва, че „човек не получава с раждането си даром своето право на съществуване, а трябва да се бори за него всеки ден чрез нещата, които създава“. Смята, че „съществува силна зависимост между човека и нещата, които той прави, и че тези неща го формират също толкова, колкото и той тях“.

Итало Калвино пише първия си роман на 23-годишна възраст, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo.

През 70-те години на миналия век се появяват – „Невидимите градове“, за която твърди, че я е написал заради „любовта си към града и в отговор на страданието, което му причиняват градовете, погубени от алчността“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“, където прави гениалното прозрение, че „всяка книга се ражда в присъствието на други книги, във взаимоотношения и съпоставка с тях„. Неслучайно авторът на предговора към „Космически комедии“ и техен преводач – Божан Христов, пише, че „Калвино не бива да се тълкува, а просто да се чете, защото всеки опит за дешифриране на една или друга негова инвенция е обречен“.

През целия си живот писателят сътрудничи на периодични издания и пътува много в Южна Америка, Мексико, Аржентина, Испания, Франция…Любопитен е да опознае света и да го опише, защото знае, че ще дойде време, когато трябва да го върне обратно, макар и с индивидуална гледна точка. През 1985-а умира ненадейно в градче на тосканското крайбрежие, където отива, за да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард. Тогава е едва на 62 години, непосредствено преди да е написал шестата лекция от сборника „Американски лекции“. Налага се съпругата му Естер да даде за издаване петте „предложения за следващото хилядолетие“ – Лекота“, „Бързина“, „Точност“, „Нагледност“ и „Множественост“. Лекциите са обединени в том, който и до днес остава една от най-емоционални апологии на художествената литература.

През 80-те години Калвино става най-превеждания съвременен италиански писател и често е сочен като кандидат за Нобелова награда за литература. „Основната задача, която Итало Калвино си поставя във всяко едно нещо, което пише, е неговото желание за опознаване – на света, на себе си, на отношенията, на съпоставянето с другия и т.н. Каквото и да пише, то е различно – всяка една книга е различна от другата“, смята преводачът Сава Славчев. Според него именно това е, което е обединяващото и общото между всички книги на Калвино – че те са различни, а нишката, която води през всичките книжки е, че те са опит за опознаване на света и на себе си.

Прозренията на твореца нямат край. Едно от най-проникновените от тях е: „Това, което родителите ми казаха, че съм бил в началото, това си и останах, ни повече, ни по-малко. А заръките на родителите съдържат заръките на родителите на родителите, предадени на свой ред на родител от родител в безкрайна верига на подчинение. Следователно историята, която исках да разкажа, ми е невъзможно не само да разкажа, но и да изживея, защото цялата е вече там, съдържаща се в едно минало, което не може да се разкаже, затова че на свой ред се съдържа в собственото си минало, в много индивидуални минали времена… Това, което наистина всеки от нас представлява и има, е миналото; всичко, което сме и имаме, е каталогът на непровалилите се възможности, на опитите, годни да се повторят“. Думите са от романа му „Паломар“, който се възприема като автобиографичен текст.

Представяме ви още малко от проникновенията на твореца: