Нина Александрова
Детето не знае, че е дете. Възрастният го учи, че това, което вижда, когато се гледа в огледалото, е неговият образ. Този образ обаче е различен от образа, който самото то си е изградило въз основа на отношението на другите. За да израсне психически, детето има нужда от нещо повече от ехо на думите си и от отражение на образа си. То има нужда от среща с друг човек, който го уважава, но и демонстрира различието си. Затова е толкова важно да казваме точно какво чувстваме, когато говорим и с бебето, и с по-голямото дете. Чутите дори при раждането думи, изречени от авторитетни за детето хора, могат да повлияят върху бъдещето му поведение.
Думите са на Франсоаз Долто – една от големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Трудовете й са станали класически, а оригиналният й принос към познанието за дълбинното у човека е вън от съмнение. Долто завършва медицина и специализира детска психиатрия. Подлага се на психоанализа още преди да се омъжи и да роди трите си деца, след което посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата, като едновременно практикува, пише и активно поддържа детската кауза.
В „Основни етапи на детството“ са събрани неиздавани статии и интервюта на известната психоаналитичка – първата, която говори с бебетата.
„Основните етапи на детството са онези критични моменти в развитието на детето, през които то трябва да премине, преди да стане юноша и след това възрастен човек. Човешкото дете не е като новороденото на другите животински видове. То има потребности, надхвърлящи елементарната грижа за тялото му. Отношението на неговото обкръжение оставя отпечатък върху целия му живот. Трябва да се отнасяме към детето като към почетен гост в семейството“, казва Долто. И съветва, че пред него не трябва да правим нищо, което не бихме направили пред такъв гост. „Нито една дума, казана или премълчана, не е безобидна за неговото развитие. Езикът буквално изтъкава неговата психика“, вярва Долто. И дава следното обяснение защо това е така: „Думите имат силата да градят, да рушат, да потискат или лекуват човешкото същество. Такива са основните открития на психоанализата, приложени по забележителен начин в педиатрията, педагогиката и изкуството да общуваш с деца“.
„Всичко е език“ съдържа лекция, изнесена от Франсоаз Долто в Гренобъл пред психолози, лекари и социални работници, и отговорите й на зададените от присъстващите въпроси от рода на: Как да се държим с децата при развод? И как да се държим, ако не се разбираме, но не се развеждаме? Да съобщим ли на детето, че е осиновено, и кога? Как да съобщим на детето, че сестричката му е починала? Какво да кажем на детето за баща му, който е в затвора? Как да кажем на детето, че е болно от неизлечима болест? За разлика от някои от трудовете на Франсоаз, написани на професионален жаргон, до голяма степен недостъпен за любознателния читател, „Всичко е език“ е четиво и за изкушените в областта на психоанализата, и за широката публика. Както показва заглавието, при цялото разнообразие от теми, засегнати в книгата, се откроява изключителното значение на езика за изграждането и развитието на детската личност.
Из „Основни етапи на детството“:
За неувереността на родителите във възпитанието
„С неувереността на родителите не можем да се справим. От една страна, те имат склонност да преувеличават, а от друга – искат незабавно да отговорим с няколко напътствия на въпроса: „Какво трябва да направя?“ На този въпрос аз съм неспособна да отговоря. Ако някога съм давала отговори по радиото, това е било, защото родителите, с които разговарям, предварително са ми писали много дълги писма и с тях вече са подсказвали или предусещали някакво решение. То е било съвсем близо до ума, но те не са посмели да поемат посоката, към която са се насочили, преди да чуят гласа на специалиста: „Ами да, защо не?“ За всички останали слушатели това е било повод да се засегне и разбере някакъв проблем във взаимоотношенията, а след това да бъде отнесен към неговия специфичен семеен климат.
Такива трудности могат понякога да се приемат с известна доза хумор. Преди всичко можем да разчитаме, че няма да продължат до 25-годишната възраст на детето, макар и родителите да си въобразяват често, че проблемите се усложняват с годините. Не може да се отглежда дете, без в даден момент да се премине през някакъв симптом. За родителите той често е обезпокоителен, тъй като детето инвестира в него безплодна енергия, която те не могат ясно да разтълкуват. От своя страна детето по този начин освобождава напрежението, което го мъчи, и прави това по-успешно, когато родителите се притесняват по-малко“.
„Самостоятелност и закъснения за училище“
„Много рано, още от тригодишна възраст, детето може да има пълна свобода във всичко, свързано с храната, студа и топлината, слънцето и дъжда, и следователно – облеклото. Може би това все пак не се отнася изцяло за часа на тръгване за училище. Но дори и по този въпрос, ако родителите не се тревожат от евентуалното закъснение, детето бързо ще се научи да не се разтакава вкъщи и да съобрази своя ритъм на живот с този на връстниците си. То трябва да знае, че при закъснение учителката ще му се скара или ще го накаже, но това няма да е голяма трагедия нито за него, нито за майка му.
Закъсненията в училище се започват още от детската градина и, от една страна, майката никога не трябва да става причина за тях, а от друга, трябва да оставя децата сами да отговарят за това, вместо да ги тормози. Предстоят им две години до задължителното училище, за да свикнат с общественото разписание на времето, което ги засяга лично.
Естествено, детето най-често не може да ходи само на училище, но защо е нужно, както съм виждала да се прави, да се избира училище на километри разстояние, с цел да се осигури „възможно най-доброто образование“, когато има учебно заведение на сто метра от къщи? Смятам, че някои родители поставят и себе си, и детето си в затруднено положение и създават постоянен източник на неразбирателства, които могат да бъдат избегнати. Защо първо не се опита най-близкото училище, до което детето може да отиде и да се върне бързо и самичко?
Когато е придружавано, не бива да правим детето отговорно за закъсненията на майка си и баща си за работа. Това би му дало твърде голяма власт над вълненията и спокойствието на възрастните. Всеки трябва да бъде самостоятелен, без да се казва: „Заради теб майка ти/баща ти ще закъснее за работа“. Познавам семейство, в което сутрин всички бяха „на педал“ и накрая детето просто закъсняваше за училище. Тогава една неделя бащата се реши: „И да закъсняваш, това ще бъде без значение за майка ти, защото вече ще се учиш да ходиш сам на училище“. В съботния следобед и в неделята родителите, един след друг заедно с детето, направиха два пъти отиване и връщане – отиване с автобуса, връщане пеша и обратно (може и в двете посоки с автобуса, ако училището е далеч) под формата на игра, като го насърчаваха да наблюдава добре и после само да ги води: „Този път ти ще ме заведеш“. В неделя вечер детето вече познаваше пътя. С това се приключи веднъж завинаги и всяка сутрин без проблем то само тръгваше навреме. Такъв беше крайният резултат от консултацията при мен, в която бях установила, че детето всъщност искаше да ядосва майка си, но също и че не беше научено да отива само на училище.
Множество трудности могат да бъдат преодолени, ако двамата родители се подкрепят в разбирането на играта, която се разиграва, като я пресекат навреме и дадат децата в по-близко училище, или просто им отделят един ден както в горния пример. За детето е истинско удоволствие да бъде разбрано в потребността да подсигури своята самостоятелност, която постепенно му предоставят внимателните родители и истинските възпитатели. Такова удоволствие е градивно в сравнение с удоволствието да ги тревожи и тормози като в порочна игра, обусловена най-често от някаква семейна организация на времето и пространството, която се нуждае от преразглеждане.
Самостоятелност
Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозависимостта между хората съществува и е присъща на човека, но ако се изразява в изнудване и заплахи, тя руши доверието на детето към неговите родители, както и собственото му доверие в себе си. Да възпитаваш означава да учиш на самостоятелност. „Ти си върши своето, аз ще си върша моето и довечера ще го обсъдим…“ Ние поставяме на децата си много от своите напълно излишни изисквания, които нямат никаква морално възпитателна стойност. Нека оставим детето възможно най-свободно, без да му налагаме безсмислени правила. Да му оставим само рамката с най-необходимите за неговата сигурност правила и когато се опита да ги наруши, то ще установи от опит, че са неизбежни, а не са направени просто „за да го тормозят“. Какво значение има например дали ще си изяде десерта в началото или в края на вечерята, дали ще си сложи пуловера или гащите наопаки, дали ще си завърже обувките? Ако не обръщаме прекалено голямо внимание, един ден то само ще се поправи, когато това го подразни.
Страданието, разбира се, е неизбежно. Понякога то присъства в живота на хората още от съвсем ранен етап поради стечение на обстоятелствата или поради семейната им история. Срещат се обаче толкова много деца, възпирани в своите начинания, в своите непринудени и наивни действия, назидавани за глупости и напълно безсмислено обсипвани с непрестанни напътствия за това какво трябва или не трябва да се прави! Според това, което знаем за първите пет месеца от развитието, някои деца се раждат точно толкова способни, колкото и всички останали, ако не и по-способни, но в училище са изоставащи, макар и в началото да не са били такива. Те стават такива впоследствие поради липса на свобода в движенията, липса на опит и общуване, които да ги предпазят от желанието. За някои родители детето трябва винаги да действа чевръсто, да яде бързо, да се подчинява на секундата и да е вечно под напрежение. Защо майките държат да правят всичко вместо детето си, когато то е толкова доволно, че може и само: цяла сутрин ще се приготвя, ще си сложи обувките, с удоволствие ще си облича пуловера на обратно, ще се оплете в своя панталон, ще си играе и ще разбърква радостно всички свои играчки. Тогава нямало да отиде с майка си на пазар? Е, толкова по-зле или всъщност толкова по-добре! Нека си остане вкъщи – мама му има доверие, стига да се е уверила, че нищо наоколо не го застрашава – и толкова. А на връщане ги очаква радост след раздялата и разкази за прекараното време.
Капанът в отношението между родители и деца е невъзможността да се признаят истинските потребности на детето, една от които е свободата. Дали си е изяло всичко, дали се е изакало – семейството се занимава с тези неща, но по-важното е да се даде сигурност и самостоятелност на детето възможно най-рано. То има нужда да се чувства „обичано, докато става“ все по-уверено в пространството, от ден на ден все по-свободно, да бъде оставено да изследва чрез своя личен опит и взаимоотношения с връстниците си.
Много отрано днес вече няма кой да предпазва детето в обществото, затова то трябва да се научава чрез собствен опит да разбира своите потребности и да се предпазва от опасностите, като ги опознава. Трябва да съумее да бъде „майка на себе си“ от две-тригодишна възраст, а от шестгодишно вече да стане и „баща на себе си“, което значи – да може да участва, у дома и в обществото, във всичко, което се отнася за него.
Доверието между родители и деца трябва да бъде взаимно и пълно. Всяко дете има доверие на своите родители, но обратното е рядкост. Това започва от люлката, още с научаването на детето да хваща и да се движи, съпътствано от търпеливо внимание към неговата нарастваща самостоятелност, във ведра атмосфера и с разяснения за действията на възрастния, които то толкова старателно наблюдава и желае да имитира. Такива съпроводени опити развиват неговата подвижност. Единствено любов и утешаваща нежност му помагат да преодолее своите неуспехи, а не като се върши всичко вместо него и се посреща с гняв всяка негова несполука. Пространство и време за свободна изява, срещи с други деца, самостоятелност в игрите и в ритъма на собствените потребности – хранене, изхождане, спане. В това се състои изкуството за възпитание на малките, което създава у тях също и нагласата да се съобразяват с времето и пространството за свободни занимания на родителите“.
