Нина Александрова
Документалният филм на Ясен Григоров „Пътуване към прошката“ е честен и многостранен портрет на този толкова сложен рационално-ирационален, интелектуално-емоционален акт на човешкото същество – прошката. Реалистичен и многопластов анализ на прошката през големите теми – „религия“, „политика“, „изкуство“, „възпитание“ и „общество“, базиран на документи с различен характер, и постигнат преди всичко чрез кръстосването на позициите в директни разговори между признати български историци, теолози и духовни лица, критици, психолози, артисти.
В центъра на вашия филм поставяте много трудна тема, особено за българите. От начина, по който сте подбрали хората, заснели и акцентирали върху основни думи и изречения, личи, че дълго време е мислено и то от много аспекти. Разкажете как се роди идеята за такъв филм, който мисля няма аналог, колко продължи реализацията му, кои бяха най-големите предизвикателства?
Филмът „Пътуване към Прошката“ е по идея на продуцента Христо Христов (продуцентска компания „КОРУНД-Х“). Преди повече от 5 години Мартин Димитров (мой приятел и оператор на филма) ни запозна по повод нов проект, който продуцентите от „КОРУНД-Х“ са били започнали. Когато се срещнах с Христо, очаквах да се случи в общи линии една стандартна професионална среща – в случай, че разговорът протече добре, да ми бъде предоставена възможността да работя върху режисьорския си анализ на сценарий, който да ми бъде предаден от продуцентите. И разговорът протече повече от добре, но когато стана дума за сценарий, разбрах, че такъв не е наличен. Не вярвам, че нямаха разписан сценарий, но мисля, че по-скоро не бяха открили пътя… онзи път, който по-късно стана и наш общ и го нарекохме „Пътуване към Прошката“.
Това, че нямаше сценарий, който да мога да прочета, ме накара да чувствам нарастваща отговорност към проекта. Помолих за време. Мислих къде се намирам спрямо личната ми история по отношение на концепцията за прошката. Решението, до което достигнах в седмиците след разговора ни, беше да разгледам прошката през различни нейни измерения – битовото, разбира се, също така и онова, което религията ни посочва, но и прошката в исторически и политически план, нейното присъствие в пространството на изкуството… Толкова много лица! Вероятно тази идея ми позволи да се скрия от собствената си позиция… или липса на такава по онова време по отношение на прошката. Желанието ми беше филмът да бъде с характера на „шоу“, да бъде конфликтен, противопоставящ, провокиращ, дори – дразнещ. Във всяка една от тези думи преди 6 години бях самият аз. Нямаше как да си представя друг филм.
И поехме по пътя… Всеки с неговите задачи. Аз написах сценария и всички документи, които режисьорската позиция изисква, продуцентите започнаха тяхната работа по осигуряване на финансиране. Това е дълъг процес, отнема години понякога. А през тези години животът не спира и носи като един безкраен прилив нови и нови случвания, опитност, болки и радости. И също така, като един безкраен отлив, завлича обратно наслагванията, които се натрупват по брега на всеки един от нас. Година след година, сценарият на филма растеше заедно с мен. И както една от важните участнички в „Пътуване към Прошката“ – Майка Серафима (игуменка на Драгалевския манастир) казва: „Всъщност нашето възвисяване е нашето принизяване“, така и сценарият от „шумен“ и „конфликтен“ започна да се пречиства и в крайна сметка „притихна“ и се събра, стана по-лек, спокоен, все едно „узря“, за да се превърне във филм. А това зреене беше моето, личностно, необходимо, за да мога да застана срещу всички тези авторитети за мен – хората, които поканих за разговори на тема „Прошката“.
Подбрали сте уникален „звезден отбор“ от 12 души? Кое беше водещото, когато ги селектирахте?
По-голямата част от участниците – Весела Банова, Майка Серафима, Яна Алексиева, Михаил Вучков, Алек Кирев – са все хора, които познавам от години, които са ми близки по различни начини, на които вярвам, и също така – около които се чувствам много спокоен. Филмът беше повод да потърся контакт и да се запозная с проф. Калин Янакиев – човек, който много ценя от позициите, които заема в публичното пространство, винаги категоричен, ясен и безкомпромисен. Същото направих и с изкуствоведката Весела Ножарова, чийто текстове намирам за особено важни в контекста на историята на съвременното изобразително изкуство в България.
Една втора част от моите събеседници във филма, беше предложена от асистент продуцентката Марияна Събева. Тя самата е сценарист с много широк опит в киното и телевизията, но по-важното – мой приятел от години. Нейният незаменим принос във филма е поканата й към Дора Прангаджийска, Светлозар Василев и Радослав Арсов.
Как се подготвихте за интервютата, които правите с тях?
Темата за „Прошката“ е дълбока, интимна, донякъде сравнима с голота, душевно разголване. Така както ежедневно прикриваме физическата ни голота с дрехите, които избираме, така и ежедневно обличаме едни невидими дрехи, с които покриваме измеренията на прошката в нас – милост, съчувствие, нежност, разбиране, съпричастност и още много. За да мога да говоря с хората, които поканих, на първо място им се разкрих и се поставих на тяхно разположение по отношение на темата и самата покана. Направих колкото бяха необходими за всеки един от тях предварителни срещи, позволих им да ме опознаят, за да получа по време на снимките равностоен отговор от тяхна страна. Не се крих – това е моята подготовка. И те направиха същото – бяха честни.
Използвате хора, които практукуват различни професии в областта на изкуството, науката, музиката. Търсен ефект ли беше това, с цел постигане на множество гледни точки?
Да, разбира се. Исках да дам по темата множество вектори за размисъл. Тя не е само битов конфликт – дори и много тежък за преодоляване, тя е в двустранната позиция човек-общество, в по-широк план тя е позицията, която две общества (култури) заемат една спрямо друга. Прошката е също в пространството на изкуството – пречистващата му сила, разрушителната му способност. Прошката е в приемането на самите нас – всеки един поотделно и по различен начин пътува по този път към себе си.
През какъв ключ трябва да осмисляме прошката?
Всяка нова житейска ситуация е вид конфликт – поставени сме непрекъснато пред избор – това е конфликт. Да действам или да не действам, да подходя така или по друг начин… Уморителен процес на взимане на решения. Уморителен процес на отваряне на нови и нови врати. Това, което знам е, че метафорично казано – всеки един от нас получава с раждането си и връзка с всичките му необходими ключове за всяка една врата по пътя му. Но все забравяме, че ги носим с нас и ги търсим наоколо, у другите, оплакваме се, че нямаме ключ… Прошката е в това да се сетим, че имаме тази връзка с ключове и да се успокоим.
Лесно ли се дава?
През личната чистота, да, лесно се дава. Но прошката не е състояние на приемане на болковото пространство. Веднъж дадена, решението дали да остана или да се отстраня от това пространство, изцяло ми принадлежи. Прошката не е мазохизъм.
Филмът ви вече е факт. Разкажете ни къде могат да го гледат хората, само в кината ли, ще тръгне ли и по телевизия – как се случват нещата с т.нар. киноразпространение у нас?
По отношение на разпространението на филма, отговорността се намира при продуцентите. Филмът им принадлежи и те решават съдбата му. За мен създаването му завършва поставената лична цел. Също така този филм извън неговото разпространение донесе в личен план такава светла промяна, че мога само да изпитвам благодарност.
Разбира се, че ми се иска да го споделя със зрителите. Ще се радвам на всяко негово излъчване или кинопоказ. За момента мога да потвърдя само, че по покана на Христо Христозов (управител на филмотечно кино „ОДЕОН“), „Пътуване към Прошката“ ще има още една прожекция на 16 или 17 март. Остава да уточним и ще съобщим в публичното пространство.
Творите не само в киното, но и рисувате, пишете за деца, снимате? Кое е най-трудно, кое най-лесно, различно ли е всяко едно от тези занимания или по-скоро е израз на вашия вътрешен повик да създавате красиви неща?
Определям себе си като „разказвач“. Различните изкуства ми предоставят различни средства за изразяване. Дали въобще се докосвам до „изкуството“ и до „красивите неща“, нямам представа. Моята задача е извън това да поставям оценка сам на себе си. Единствената оценка, която държа будна в ума и сърцето ми е тази по отношение на честността, с която подхождам към даден творчески акт или опит за такъв. Ако съм честен – той ще се случи, ако нещо се самозалъгвам и размотавам в мислите ми – няма да се случи. В честността има частица от другата безкрайна тема – красотата.
