Нина Александрова
Евтим Евтимов е един от най-големите поети на България. Голям го направи не критиката, която често го пренебрегваше, а обичта на поколения българи, които и днес се обясняват в любов с неговите стихове.
Самият той също пада в нейния плен неведнъж. Подобно на баща му, който откраднал майка му от родителите й, и на Евтим, както разказваше самият той, е съдено да открадне големите си любови – но не от родния им дом, а от съпрузите им.
Когато през 1964 г. среща поетесата Петя Йорданова, и двамата имат семейства, но любовта им е толкова силна, че ги кара да загърбят предразсъдъците на времето си. Тази непозволена и скандална любов, продължила близо 30 години (до смъртта на Петя), ражда шедьоври като „Горчиво вино“, „Страх“ и „Обич за обич“. През 1993 г. Петя се разболява тежко. Евтим урежда да я приемат в Правителствена болница и денем и нощем е до нея, с изключение на четвъртък, когато при нея ходят майка й и мъжът й.
„Да, бяхме съперници, но в тия работи има и човещина“, споделя поетът. Петя се опитва да спести болката на близките си и ги гони. На 21 октомври, когато й занася шише с чай по нейна молба, Евтим я намира мъртва. Починала е в 15.15 ч. Разлива чая на гроба й в Кокаляне, където я погребват до баща й. Двамата мъже – Евтим и Пенко, които цял живот са воювали за нея, се прегръщат в мъката си на гроба й. По-късно, когато поетът оставя на гроба букет с любимите й калии, без да съобрази, че е лоша поличба за самия него да ги постави към краката, съпругът е този, който обръща букета в правилната посока. Цялата тази мъка се стоварва върху Евтим в навечерието на 60-годишния му юбилей.
В средата на 90-те Евтим се запознава с двайсет години по-младата Романьола Мирославова. Двамата ще си останат една от емблематичните двойки в българската литература, подобно на Пенчо Славейков и Мара Белчева. Свързани от поезията, те вървят заедно и в живота, и в творчеството, създават стихове, вдъхновявани един от друг (като „Жена на балкона“ и „Вечерно видение“), неразделни са в продължение на две десетилетия, заедно поемат и отвъд – през юни 2016 г.
Приживе Евтим Евтимов споделя: „Бяха трудни любови. Неслучайно пиша в стиховете си, че съм откраднал пак някоя омъжена жена. Петя я откраднах от един главен инспектор в Министерство на просветата. Интелигентен човек беше. С мъки стана всичко. С Романьола беше същото. Моите любови започват мъчно, но са докрай! Нямам мимолетни чувства. И всяка е различна – не мога да сравня нито първата си, останала неизживяна, любов Лиляна с Петя, нито Петя с Романьола. Романьола ми даде жизнерадост. Хубаво е да имаш млад човек до себе си, да ти е весело. Да има някой до теб, както казват, да ти чурулика. Тя си дойде при мен тъй, както и Петя. С тях ме запозна поезията“.
Освен любовната лирика на Евтим Евтимов новата книга, посветена на 90-годишнината от рождението му – „Крадец на обич“, включва неговата социална и гражданска поезия, в която има шедьоври, които ще останат в класиката на българската литература – „Крепост“, „Паисий обикаля още“ и др.
СТРАХ
И в песните за тебе съм го писал,
и в своите молитви си признах –
откраднах те с единствената мисъл,
че няма за какво да ме е страх.
Защо не тръгнем през света открито
през този свят, от завист сътворен?
Да ме целунеш пред очи, които
ще те проклинат дълго зарад мен.
Да прекосим по улиците стари,
заровили зад доноси глави.
Да минем под прозорците клюкари,
измислили убийствени мълви.
Да влезнем в черквата неделна даже,
забравили за миг и ум, и свяст,
и да не мислим кой какво ще каже
сега пред нас, зад нас или след нас.
И да изпием чашата горчива –
да няма страх от трънени венци.
Страхът убива, бавно ни убива
и после ни превръща в подлеци.
РЕПЛИКА
Крадец на обич… Сякаш брадва
удари в мен… Не съм крадец.
Крадецът
може
само
да открадва
и пак да мине после за светец.
Крадецът
може
само
да ограби,
но никога не дава нещо той.
А аз сега ти давам хляба
на свойта обич
и живота мой
дори и за едничка топла среща
за тоя шепот,
и за тоя вик.
Очите ти нима са просто вещи
на някой,
който
всеки миг
като монети в тъмното ги чака
и може да си купи
ласка с тях?
Сълзите
бисери ли са
на някой,
та ги брои
в очите ти
със страх?
Душата ми от болка се разяжда.
Винете ме,
слепци
и подлеци!
Там,
гдето има обич,
няма кражба
и няма никога крадци.
КРЕПОСТ
На Любомир Левчев
Отвътре крепостта ни се предава,
отвътре нещо вече се руши
и завоюваната вчера слава
сега не може да ни утеши.
Избождат ни, избождат ни сърцата
пред хиляди наведени очи.
Една отрова, толкова позната,
зад думи отмъстителни мълчи.
О, колко много подранила злоба,
о, колко много закъсняла мъст.
Едни продават на баща ми гроба,
едни ограбват твоя честен кръст.
Едни подкупват с фарисейско слово,
едни с усмивка, други пък с игри.
Опитват се, опитват се отново
да ослепят живота ни дори.
Дано спасим душите от измама
през този мъчен, кръстопътен час.
Предишната Византия я няма,
но има византийци между нас.
