Нина Александрова
Белгийският писател Венсан Енгел преподава френска литература в Католическия университет в Лувен и История на идеите във Висшия институт за социални комуникации в Брюксел. Изследователските му интереси са свързани с механизмите на паметта и приемствеността, историята на XX век, както и отношенията между идеология и литература. Автор е на многобройни романи, разкази, новели, драми, есета, политически хроникьор за в. „Соар“ и Белгийската радио-телевизия на френската общност.
През 1994 г. получава наградата Ренесанс дьо ла нувел за „Животът въпреки всичко: нови изповеди“, романът „Завръщане в Монтехиаро“ му носи престижната литературна награда Росел през 2001 г., а „Бракът на Доминик Ардиен“ – наградата Берхайм за 2012 г. През 2020 г. Енгел публикува яркото есе „Желанието за памет: против инструментализацията на паметта за Шоата“, в което твърди, че в наши дни задължението да помним следва да се превърне в желание да помним, за да не бъде допускана появата на нови геноциди.
Антиутопията
Със сигурност основната функция на антиутопията е да се попречи на описаните идеи да станат реалност. Тя е двигател на фантастиката, защото може да осуети мрачното бъдеще. Антиутопията ни позволява да бъдем песимисти, които се смеят. Убеден съм, че утопията е клопка – според нейните канони всичко трябва да свърши добре. А човекът винаги ще носи и най-доброто, и най-лошото в себе си. Такъв е кодът ни.
Западното общество
Западното общество има проблем с понятието свобода. Мисля, че битува едно крайно неразбиране спрямо него. Вероятно нямаме желание да сме свободни, защото това върви със съответната отговорност. По-лесно е да си част от общество, в което се предлагат наготово мисли и мечти, които трябва да бъдат просто изконсумирани.
За старостта
Начинът, по който се възприема старостта, се променя през хилядолетията. Имаше времена, в които да бъдеш стар, беше рядкост – поради болести или войни, да достигнеш до определена възраст, беше привилегия, решение свише. Днес обаче възрастните хора са повече на брой и заради това не им се придава същата стойност, нещо повече – по икономически причини се възприемат като товар за обществото.
В романа ми „Старците вече не говорят“ дори идеята е представена така – хората са обзети от желанието да консумират всички възможни удоволствия по най-бързия възможен начин и едно от условията да бъдат свободни, да имат всичко, когато го искат, е да се да се освободят от бремето на възрастните хора и на грижите, които трябва да полагат за тях.
