Нина Александрова
Николай Пенчев е пожарникарят от Лондон, който се прочу за един ден, след като спаси двама души от горяща сграда, а после пи чай с принц Уилям, който похвали него и колегите му. Роден е в Разград, но живее в Лондон е от 4 години. Завършил е математическата гимназия в Разград. Има и европейска титла по културизъм.
Г-н Пенчев, какво е да пиеш чай с принц, в случая с принц Уилям?
Това е една огромна привилегия, с която много малко хора могат да се похвалят. За момент те кара да се чувстваш наистина специален и оценен за усилията, които си положил, за да бъдеш възнаграден с тази чест! В същото време ми се стори и като нещо нормално. Поне в този случай, принц Уилям ме предразположи да се чувствам така.
Какъв е той като човек?
Доста земен и учтив. Човек, който въпреки потеклото си, не те кара да се чувстваш по-малко важен от него, а напротив! Конкретните разговори и въпроси от негова страна подсказваха, че той се интересува кой си ти всъщност. Интересувал се е и се е запознал с твоята история. Това определено не беше нещо, което очаквах и останах приятно изненадан. Също така ми направи впечатление, ме не му липсва чувство за хумор.
Какво ви каза и за какво си говорихте?
Разговорът беше предимно за инцидента, който се случи на 7 май 2021. Това беше и причината за събитието, на което бяхме поканени с моя екип. Както споменах по-рано, принцът беше прочел нашите записки от инцидента и като цяло беше се интересувал какво точно се е случило на въпросния ден, но сякаш му беше най-интересно да чуе цялата история от самите нас.
На събитието присъстваха и някои от спасените жители от блока и принц Уилям успя да предразположи и двете страни да разкажат за случилото се. Разпита ме и ме накара да разкажа малко повече за себе си. Кой съм, откъде идвам и какви са моите мотиви да служа тук. Разбира се, не пропусна и да се пошегува няколко пъти с мен, което допълнително помогна да се „разчупи леда“.
Разкажете ни какво точно се случи на 7 май – как станахте, отидохте на работа, кога дойде сигналът, какво си помислихте преди да се изправите срещу пламъците?
Трябваше да застъпя за моята първа дневна смяна в 9:30 след почивните ми дни. Бях помолен от колегите от предната смяна обаче да ги сменя по-рано, тъй като имаха работа. Преди моя всяка дневна смяна аз отивам на работа няколко часа по-рано, за да използвам фитнеса. Този ден не беше изключение и застъпих на дежурство в 8:00. Час по-късно бяхме мобилизирани за пожар във висока сграда. Това беше единствената информация, която имахме първоначално.
По пътя към инцидента по радиото ни съобщиха, че има множество обаждания към 999 за въпросния инцидент и че някои от живущите не могат да се евакуират заради ескалиращата обстановка. В момента, в който пристигнахме на място и успяхме да съберем повече информация, стана ясно, че сградата е облицована със същата лесногорима изолация като фаталната Grenfell Tower, в която през 2017 г. при пожар загинаха 72 души.
Затова и инцидентът беше квалифициран като по-мащабен и в рамките на 15 минути на мястото бяха изпратени над 20 специализирани автомобила на пожарната със 125 огнеборци, а също парамедици и полиция.
Тъй като моят екип беше един от първите на мястото, бяхме инструктирани да се качим на последния етаж, който се оказа 19-я, и да започнем да събираме информация и евакуираме хората, които бяха приклещени в апартаментите си. Вентилационните системи не бяха сработили, асансьор няма как да се ползва в тази ситуация, коридорите и стълбищата бяха целите в дим. От петия етаж до там с колегата пълзяхме по стълбите, нямаше никаква видимост, ние сме с около 60 килограма товар на гърба – екипировка, апарати за дишане, оборудване за разбиване на врати, плюс собственото ни тегло. Така че това си беше предизвикателство.
Докато стигнем до последния етаж бяхме консумирали повече от половината си въздух в дихателните апарати. След като започнах да разбивам врати наред, в един от апартаментите открихме една възрастна двойка. Те бяха трудно подвижни и отказваха да се евакуират, тъй като без асансьор, те нямаше и как да успеят. Също така и бяха твърде твърдоглави и арогантни да осъзнаят риска. След кратък спор и убеждаване от наша страна, двойката се съгласи да бъде изведена на безопастност. Сложихме им спасителните качулки, които предпазват от токсичния дим, и започнахме евакуацията им. Наложи ми се да нося на ръце възрастната дама, а колегата ми да помага на мъжа и по пътя навън.
След като излязохме от апартамента им и видимостта отново стана нулева, те замръзнаха. Вече не разбираха толкова много кое е безопастно и кое не е. Буквално с последния си въздух в бутилката успяхме да излезем навън. Сменихме бутилките на дихателните апарати и отново се върнахме да помагаме на останалите екипи. Доколкото си спомням, повече от 70 души бяха евакуирани успешно в този ден, като поне 30 от тях бяха спасени със спасителни качулки. В такива ситуации нямаш много време да си мислиш и чувстваш, като се изправиш пред пламъците. Това ти е работата и ти трябва да намериш начин да се справиш с нея.
Лично ви награди и Садик Хан, кмет на Лондон. Какво ви каза той?
Кметът на Лондон също присъстваше на церемонията. От него не останах с много добро впечатление. Все пак той е политик и за него това беше като предизборна кампания. Беше дошъл да си направи няколко снимки и уж да покаже уважение. Второто не се случи. Опита се, сякаш на сила, да завърже някакъв разговор, но доста бързо губеше интерес и просто ни прекъсваше или променяше изцяло темата. Изключително неуважително поведение.
Срещнахте ли се и с възрастната двойка, която спасихте?
Няколко месеца след инцидента бяхме поканени на церемония, за която знаехме, че ще вземе участие и кралска особа. На въпросното събитие ни беше обяснено от главнокомандвашия на лондонската пожарна, че и възрастаната двойка е била поканена. Те категорично отказали и неуважително „изгонили“ един от началниците, който отишъл да им отправи поканата. Дори в деня на самия инцидент, след като бяха евакуирани, те просто си тръгнаха без да кажат нищо. Никога след това не сме се срещали.
Да си пожарникар призвание ли е, съдба? Как решихте да изберете тази професия?
Това за мен е една от най-благородните професии. Както вие казахте, то си е призвание. Винаги съм обичал да помагам на хората затова и изборът не ми е бил труден. Хората, които не са се занимавали с това, не могат да осъзнаят колко трудна, комплексна и предизвикателна може да бъде тази работа, а мен предизвикателставата винаги са ме привличали.
Как се стига от Разград до Лондон? Работите в един от най-престижните райони на Централен Лондон.
С доста упоритост и инат бих казал. Поставяш си цел и започваш да мислиш и търсиш начини да я постигнеш. Аз винаги съм искал да опитам в чужбина.
Баща ви ли ви запали по спорта? Как израснахте, разкажете ни повече за себе си?
Както всеки един родител, той винаги е искал да ме накара да не стоя пред компютъра и да играя безцелно игрички. Отделно, като човек, който активно е спортувал, знае преимуществата на спорта и дисциплината, която той изгражда. Винаги когато съм изявявал някакво желание да опитам някой спорт и да тренирам като цяло, той ме е подкрепял.
Роден съм и съм израснал в Разград. Възпитаник съм на ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, където завърших с отличен и се наредих сред 214-те абитуриенти в България, които са постигнали 100 точки на матурата по математика. Образованието си продължих в София, където бях приет в Академията на МВР специалност „Пожарна и аварийна безопасност“. 4 години след това реших да замина за чужбина, за да работя.
След 6 месеца във Великобритания, кандидатствах и бях приет в Лондоската пожарна, където работя през последните 3 години. От малък се занимавам с различни спортове и първото ми състезание по културизъм е през 2011 година в Бяла Слатина. Оттогава насам почти всяка година се състезавам като състезател на СКК „Гладиатор“ – Разград. Най-големият ми спортен успех досега е Европейски и абсолютен европейски шампион за 2017 г.
Какво му липсва на българина и какво има в изобилие?
Във Великобритания има доста повече възможностти за реализация, но животът навсякъде става доста сложен за младото поколение. Тук се изкарват повече пари, но сметките са много по-високи. Получаваш повече, но и даваш повече. Но да бъдем честни, този спокоен начин на живот като в България, трудно ще го получите някъде другаде.
Българинът има доста, но не може да го осъзнае. Доста характерна черта е да се гледа в чуждата паница и да се забравя това, което имаме пред себе си. Някои хора буквално живеят за чуждото мнение. Винаги чуждото изглежда по-апетитно, но навсякъде има плюсове и минуси и нещата почти никога не са така, каквито изглеждат.
Искам да поясня тук, че „малкият човек“ е навсякъде, не само в България. Ако бяхме малко по-концентрирани върху развитието на самите нас, малко по-малко егоистични и обединени, нещата едва ли щяха да изглеждат така, както са в България. Сякаш искаме да сме по-добри, но не знаем как, а определено можем!
Какви са англичаните като хора?
С доста различен манталитет и предпочитат различен начин на живот от нас. Разбира се, има англичани и англичани. Тези, с които имам отношения, са добри, учтиви, услужливи и работливи, но не могат да се сравнят с приятелите, които имам в България.
Като казвам хора, с които имам отношения, имам предвид предимно колегите ми и някои приятели от фитнес залите. Като цяло англичаните са студени и резервирани, обичат този забързан начин на живот, лудницата на големия град и разбира се, без изключения, живеят, за да се напият както си трябва в някой пъб.
